Приключенията на Жоро и Таня –част 8 –Атлантида

–Къде попаднахме този път,Таня?
–Не знам. Изглежда,като голям град. Не съм чувала по това време да е имало толкова големи градове.
–Да не си сбъркала нещо с машината?
–Не не съм. Но сега ще разбера къде сме попаднали.
–Добре,чакам.
–Таня,мисля,че си ни завела в бъдещето –тука имат самолети дори. При това не вдигат толкова шум като софийските.
–Тихо за момент,моля те. Нещо ми заглъхва сигнала от базата и не чувам добре.
–Добре. Мирувам.

След няколко минути Таня най-после приключи с разговора си с базата.
–Е,Къде сме?
–Не знам. Според шефовете сме в средата на Тихия Океан.
–Не е възможно да сме в океана. Тека дори не се вижда море. Само планини,поляни,гори и хребети докъдето ти стига погледа.
–И град. Доста големичък при това.
–Ами да отидем и да видим за какво става дума. Може да намерим обяснение.
–А поне в точното време ли сме попаднали?
–Да –около 9000 години преди новата ера. Всъщност не съвсем –отклонили сме се с около 300 години от датата която бях настроила. Странно.
–А Таня,защо машината ни пренася всеки път на различно място? Не би ли било по-логично да си стоим на едно и също място и само времето да се променя?
–Ако времето беше равно и гладко,щеше да бъде точно така. Но то не е. Както ти обясних педи то е като река –на някои места е по- тясно,на други по широко. Но не само това на някои места е и по дълбоко,а на други по плитко. Местата където времето е по дълбоко,тоест някак си е повече,естествено привличат пътешествениците във времето,все едно са водовъртеж. Те се достигат и много по-лесно. По-плитките места,се достигат доста по-трудно. Машината може да се настройва,както за време,така и за място където да ни отведе. Но когато се правят много големи скокове обикновенно енергията не достига и за двете,за това машината ни води в желаното време и попадаме на най-дълбокото място.
–А какво ще рече дълбоко?
–Ами това е място много наситено на събития. Такива са големите градове,защото в тях има много хора на които непрекъснато се случва нещо. Такива са местата на големите битки. Такива са понякога и местата където се случват важни исторически събития.
–Добре,а кой решава кое събитие е важно и кое не е?
–Ами хората. И другите разумни същества. Ако се върнем на аналогията с реката –спомените на хората за дадено събитие изравят дъното на реката на времето на това място и го правят по-дълбоко.
–А какво е било преди да има хора?
–Хората не са единствените,които помнят. Просто са тези които помнят най-добре и за това най-силно влияят на реката на времето. Останалите животни също имат спомени и преди появата на хората именно техните спомени са променяли релефа на реката на времето?
–А преди да има животни? Когато не е имало кой да помни?
–Тогава е помнела самата Вселена. Всяка частица във Вселената съсдържа спомена за себе си и за другите частици с които си е взаимодействала някога. Този спомен не е разумен като човешкия,нито дори като животинския,но е някак си пълен,защото е вечен.
–Това значи ли,че можем да се върнем колкото си искаме назад във времето с твоята машина?
–Да,или поне до началото на вселената.
–Хайде да го направим. искам да видя какво е имало в началото. Искам. Искам. Хайде,Таня.
–Добре,ще помисля по въпроса. Но първо искам да видим какво е това тук,което би трябвало да е океан,а не е.

Жоро и Таня се затичаха към града. Улиците бяха постлани с бял камък. Сградите искряха като диаманти в самия въздух сякаш се носеше спокойствие и вълшебство. А хората. Всъщност не можеше да се каже,че това бяха точно хора. Бяха високи около три метра,но някак си полупрозрачни. Изглеждаха някак хем светли,хем плътни,хем ефирни.

–Виж Таня,това няма как да е птица.
–Да,това е самелет от Атлантската гражданска авиация.
–Откъде …?
Гласът явно не беше на Таня и Жоро се огледа да види къде наоколо има друга котка. Единственото,което видя,беше един човек,кайто стоеше пред тях и им се усмихваше.
–Жоро го изгледа и попита?
–Вие ли казахте това?
–Да,аз. –Гласът сякаш звучеше в главата му.
–До сега не съм виждал човек да говори котешки. А и не съм забелязал да има котки наоколо все още.
–Ами не не говоря. Повечето от нас тук са телепати. Ние нямаме нужда да говорим за да си обменяме мисли.
–А кое е това място тука?
–Това е Атлантида.
–Атлантида ли? Ама това не е ли съществувала само в приказките?
–Ами не. Ние сме най старата цивилизация на този свят и ще съществуваме още хиляди години.
Жоро се учуди,но прецени че няма да е възпитано да обяснява на човека,че по негово време Атлантида е просто мит или приказка.
–А дали при вас се намира нещо за ядене? Много сме изгладнели.
–Последвайте ме.

Човекът ги поведе по улиците на града и след около половин час стигнаха до една сграда,която явно беше неговия дом. Блестеше в отенъци на червеното и зеленото и сякаш непрекъснато се променяше. Вътре мебелировката също беше по-странна. Нямаше маса и столове,а просто няколко плоски чинии и купчина възглавници в ъгъла. Човекът избра три възглавнички и ги постави върху чиниите. Когато котките скочиха върху тях чините се издигнаха на около 20 сантиметра от пода. когато обаче домакинът седна,чинията се нагласи така,че краката му едвам докосваха пода. Той стана и донесе купичка мляко (или нещо което приличаше много на мляко) и го сложи пред котетата. За себе си също донесе някаква храна. Интересно беше,че той просот оставяше нещата въ въздуха до себе си –нямаше маса или нещо подобно. Просто нещата самички си стояха въ въздуха. Когато приключиха с храната всички съдове и остатъци се събраха пи него и тай ги отнесе нанякъде.

–Извинете,че така ви се натрапваме,но мжете ли да ни разведете из града?
–Няма проблем имам предостатъчно време да правя каквото си поискам. Чувствайте се като у дома си тука и бъдете мои гости докато сте тук.
–Благодарим ви много.
–Може би първо да ви заведа във общината.
–Това мястото откъдето се управлява града ли е?
–Ами и да и не. Градът се управлява от инжинерната зала. А общината е място където се вземат решения.
–А кой взема решения при вас?
–Ами всички. Почти всички ние сме телепати и всъщност мислим заедно. Така,че нямаме нужда някой да ни управлява.
–А за какво ви е тогава община?
–Ами тя е нещо като енергиен цинтър на града. Когато някой попадне там мислите му стават много по-изчистени и много по-лесно вижда правилните решения за себе си. За това когато се вземат важни решения всеки се стреми да отиде там,за да усеща възможно най-добре кое е правилно. Също така в нея се държат и някои документи свързани с другите същества,с които общуваме.
–А общувате ли с много други същества?
–Да,с няколко вида. преди време открихме как с помощта на особен вид кристали да се свързваме с един друг свят. Съществата ото този свят въпреки странния си вид са много общителни и са всъщноста между галактически търговци. Те ни запознаха с много други същества и ние си разменяме вещи и знания с много от тях.

Докато говореха,стигнаха до мястото,за което човекът им говореше. Котките бяха очаквали да видят огромна сграда. А всъщност се оказаха на поляна заобиколена от няколко каменни блока и няколко вековни дървета,в единия край на която имаше малка къщурка. Въпреки странния вид те усещаха огромната енергия на това масто и разбираха,защо атлантите идваха тука за да вземат решения.

–Всичките ви обществени сгради ли изглеждат така?
–О неее –засмя се човекът –инжинерната зала си е истинска сграда. Храмовете,театрите,летищата,пристанищата,енергийните централи –всичко това изисква да е на подходящо място и да бъде добре приютено и за тези цели сме построили едни от най-красивите си сгради.
–А ще можете ли да ни покажете и тях –помоли Таня.
–Разбира се,но нека днес да отдем да починем. Мисля,че вече и вие сте изморени.

Жоро и Таня изобщо не бяха усетили,кога се е мръкнало. Когато се връщаха обратно към къщата на човека (който им обясни,че могат да го наричат за по-лесно Пол) улиците сякаш грееха във всички цветове на дъгата.

Следващите няколко дни Пол им показа всичко интересно в града си.

Ходиха до централата,коята представляваше огромна зала пълна с няколко метра високи кристални колони. Пол им обясни,че чрез тези кристали извличат и съхраняват енеригята за целия град.

Ходиха до инжинерната зала,където имаше странни машини,които не приличаха на нищо което да бяха виждали до сега. Пол им каза,че тези мъшини полагат за осветяването и отопляването на града.

Ходиха до няколко храма в които величествени статуи на отдавна забравени богове.
Пол ги заведе на летището и отскочиха до морския град за два три дни. Самолетите им бяха съвсем безшумни и нямаха видими двигатели.

Така минаха няколко дни. Докато един ден както се разхождаха,Пол изведнъж се обърна към тях и каза:
–Трябва спешно да отида до сградата на общината. Случва се нещо много странно.

И след това се затича по посока на общината. Много хора също тичаха бързо натам. Жоро и Таня благоразумно се отместиха от пътя им до ъгъла на някаква къща и изчакаха да утихне потока.

–Все още не ми излиза от ума. Защо твоята машина ще даде отклонение цели 300 години. Ако твоята аналогия е вярна,значи точно тука има някаква много дълбока дупка във времето,която ни е засмукала. Какво ли толкова се е случило? Градът е голям,но не чак пък толкова. дори средновековен Рим е по-голям.
–Не знам,Жоре. И аз не мога да си го обясня…

В този момент се чу старшно силно бучене. Земята под краката им се разтресе. от посоката на централата се издигна огромен огнен стълб който достигно небето. Всичко изгасна по улиците и изведнъж земята почна сякаш да се разтваря . Сградите просто потъваха а от появилите се цепнатини озригваще лава. Откъм пристанищния град Се носеше някакъв глух тътен.

–Таня,потъва. Това е което ни е засмукало тук –Атлантида потъва. Можеш ли да ни измъкнеш от тука?
Жоро видя как огромна вълна по висока и от най високите планини се приближава с бясна скорост към тях. земята точно пред краката му почна да се цепи и да бълва лава. В този момент Таня включи машината на времето.

Секунди по късно на мастото където бяха стояли двете котки имаше само вода. След още няколко часа от великата цивилизация която беше Атлантида не беше останало абсолютна нищо. Само няколко случайно спасили се пилоти и моряци успяха да избегнат участта на народа си.

4 comments to Приключенията на Жоро и Таня –част 8 –Атлантида

  • Деница Евтимова

    оооооооо много ми харесва аналогията на времето като река 🙂

  • Тодор Чолаков

    Между другото идеята не е съвсем оригинална Мисля,че бях чел в един разказ за пътуване във времето някакви подобни обяснения. ако не се лъжа беше в “Нанокомпютър за вашето дете”. Но може и да бъркам.

  • Деница Евтимова

    ами и на мен не ми звучи като нещо ново 🙂
    обаче е хубаво 🙂

    хм а защо не направиш една специална категория която да съдържа само приклщченията на Жорето и Таня?

  • По скоро ще направя една страничка с линкове към всички приключения в правилен ред. Но това ще е след като ги завърша.

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href=""title=""><abbr title=""><acronym title=""><b><blockquote cite=""><cite><code><del datetime=""><em><i><q cite=""><s><strike><strong>