Приключенията на Жоро и Таня – част 12 – Вавилон « Страничката на Тодор

Приключенията на Жоро и Таня –част 12 –Вавилон

–Пак попаднахме на строеж.
–Явно на строежи ни върви напоследък.
–Е поне има хора,а предполагам,че ще намерим и някой да не упъти какво става тука.
–Изглежда огромно.
–Но за какво ли им е толкова голяма кула?
–Може би ще правят телевизия. Знам ли?
–А всъщност къде се намираме?
–Момент да питам.

Строежът наистина беше гигантски. Представляваше стометрова кула направена само от дялани камъни. Навсякъде сновяха разни хора и носеха материали или чертежи. Това което беше учудващо в случая беше огромното разнообразие от хора. Имаше европейци,имаше китайци,имаше индийци имаше негри и дори индианци. Сякаш на това място се бяха събрали абсолютно всички възможни раси и народности. Още почудно беше,че явно се разбираха перфектно. И това не беше само на строежа,а и навсякъде наоколо. По самия строеж работеха не по-малко одве две три хиляди души едновременно,а имаше поне още толкова зяпачи. Работата обаче напредваше много бързо.

–Според центъра се намираме във Вавилон две хилади и двеста години преди новата ера.
–Значи това трябва да е прословутата вавилонска кула?
–Да,сигурно е това. Бързо напредват. Да отидем да потърсим някой да ни упъти в града.

Жоро и Таня тръгнаха по улиците на Вавилон. Навсякъде имаше адски много хора. И всички бяха различни. Това което бяха видели при строежа се виждаше в целия град. Имаше огромен пазар където всеки продаваше или копуваше нещо. Имаше плодове от далечни страни,странни животни,предмети с неизвестен произход и употреба,бежута и парфюми,дрехи и платове,избщо всичко за което човек би могъл да си помисли по това време.

Пред сергията на един търговец се беше изтегнал на припек възрастен котарак.
–Извинете господине,можете ли да ни упътите какво става в града? Ние току що идваме и търсим някой да ни ориентира.
–Ами какво искате да знаете?
–Ами разкажете ни повече за строежа в центъра на града.
–А това ли? Ами преди време царя уреди банкет по случай рожденния си ден и покани всички царе от близо и далече на гости. Нямате представа какви странни хора има по света. Всъщност,щом сте се разходили из града може би вече имате. Та дойдоха на уречения ден всички царе вождове и прочее и прочее и седнаха с нашия цар да ядат и да пият. А пък тази година да ви кажа гроздовата реколта беше много добра и виното беше в изобилие и с висок градус. Та пийнали ония ми ти вождове и започнали да се гъбаркат един с друг. Всеки хвалел градовете си и постиженията на народа си –единият имал пирамиди,другия огромни паметници. Трети произвеждал най-вкусните плодове и така всеки си имал по нещо с което да се изтъкне и похвали. И тогава нашия цар който бил добре подпиянал рекъл:
“- Слушам ви аз тука как всеки от вас има нещо с което да похвали своята страна и така трябва да бъде. Но има ли нещо –предмет или стока което в нито една страна да го няма?”
Мислили,мислили вождовете и стигнали до извода,че не няма такова нещо. За каквото и да се сетели,все някой го имал или произвеждал. И тогава нашия мъдър владетел казал.
”–А забелязали ли сте,че въпреки,че сме от толкова различни краища,всички ние говорим на един език? А след като не само се разбираме,но и си имаме всичко,аз викам да се качим при боговете,защото очевидно сме равни с тях.”
Останалите вождове закимали разбиращо. Така си било наистина. Но как да стигнат боговете,които били на небето? След дълго мъдруване решили да построят кула,която да стига до самото небе. Наеха архиткти и строители и започнаха. Та така започна строежа на кулата в центъра. Строи се вече три години,но върви все по бързо,защото хората се разбират леснои всички са завладени от идеята да стигнат боговете. Още повече,че боговете понякога не се отнасят много благосклонно към хората и някои си имат лични сметки за уреждане с тях.
–Да,разбираме. Благодарим ви много,господине.
–Няма нищо.

–А сега какво ще правим?
–Предлагам да отидем да видим двореца на владетеля и да си намерим някъде подслон и храна. Така или иначе трябва да останем тука една две седмици.
–Надявам се тука да има крави. Отдавна не съм пил истинско мляко.
–Не е лоша идея.

Така Жоро и Таня тръгнаха към двореца на владетеля. Всъщност дворец е силно казано. В сравнение с някои дворци,които бяха виждали,този просто бледнееше. Но все пак си имаше достатъчно стаи,и това,което беше най важно имаше кухня в която се мотаеха още една две котки. Те обясниха на нашите приятели,как да си поискат мляко от готвачката и къде може да си починат без да бъдат притеснявани от хората.

На другата сутрин бодри и отпочинали тръгнаха да разглеждат по-подробно града. А какво да се види имаше. Всеки беше донесъл със себе си ,собствения си начин на живот. Някои живееха в дървени колиби,други в каменни къщи,трети в землянки изкопани под земята. Заниманията им също много се различаваха. Едни отглеждаха различни растения,други животни,трети ходеха на лов в околностите. Имаше и такива които смесваха бои,и такива които правеха лекарства,и такива които рисуваха,и такива които пееха…. Целия град беше пъстър и шарен. И някак си всички бяха намерили своито място и се разбираха и погаждаха помежду си и бяха щастливи.

Така в разходки из града нашите приятели прекараха следващата седмица. Докато един ден….
–Таня,мисля,че днеска ще вали,май е подобре да си стоим на топло тук и да не излизаме днеска.
–Да и аз имам едно такова мокро предчувствие. Но ми се иска все пак да виждам какво става навън.
–Едно от другите котета,ми показа оня ден една рядко използвана тераса. Мисля,че ще можем да гледами от нея без да се измокрим.
–Ами добре и така става.
–Хайде да ходим.

Двете котки отидоха на терасата и се нагласиха на парапета да гледат града. А от горе градът изглеждаше още по шарен и цветен. И в този момент небето притъмня,и сякаш цял океан от вода и огън се изсипа над града. Известно време града изгглеждаше,сякаш е построен във езеро. Навсякъде се сипеха светкавици и хората търчаха да се скрият някъде.

Цялото представление продължи не повече от час. Когато тъкмо си помислиха,че всичко е минало се изви някакъв странен тайфун. Жоро и таня го видяха как се разгъва то центъра на града,към краищата,но не усетихо нищо когато стигна до тях. След това последно изпълнение всичко утихна. След час,хората започнаха да излизат от къщите си,слънцето напече и изсуши земята. Все едно,че нищо не е било.

–Таня искаш ли да отидем да видим какво става из града? Интересно ми е какво беше това последното.
–Добре. Надявам се да не вали повече.

Жоро и Таня тръгнаха да се разходят по улиците на града. Отново имаше глъчка,но сякаш нещо се беше променило.
–Имам чувството,че хората говорят някак по-различно от преди.
–Да и на мене това ми направи впечатление. Преди говореха всички на един език,а сега почти всеки говори на различен. Явно това което приличаше на тайфун е било някакво изобретение на боговете за да попречат на хората да се разбират.
–А какво ли ще стане с кулата?
–Ами да отидем да видим как вървят нещата там

Нещата на кулата не вървяха.един инжинер се опитваше да обясни нещо на майстора,но той не го разбираше. Двама зидари се опитваха да наместят един камък но не можеха да се синхронизират и разберат къде трябва да бъде. Беше страшен хаос.

–Може би утре нещата ще се оправят?
–Ами ще видим. Сега да се прибираме викам.

Но и на следващия ден нещата не се оправиха. Нито на по-следващия. Работата по кулата напълна замря. Някои от хората,като видяха,че няма да могат да се разберат с околните събраха колкото имаха багаж и заминаха на някъде. Други останаха,с надеждата,че нещата малко по малко ще се оправят. За следващите две седмици градът сякаш стана наполовина и все пак повечето хора не се разбираха.

–Таня,а защо ние се разбираме със всички други котки по света,а ти сякаш разбираш и всички хора?
–Ами защото ние котките,не си падаме особенно по строежите и не се стремим да си съперничим с боговете. За това и боговете не ни тормозят толкова. А разбирам хората,защото имам в ухото си специално устройство което служи като универсален преводач.
–Това е много хитро.
–Да хитро е и много необходимо,когато пътуваш насам натам.
–А като каза пътуваш,не е ли време вече да тръгваме отново?
–Ами всъщност да. Машината е напълно заредена и сме готови за следващия скок към нашето си време.
–Ами хайде. Какво чакаме. Към домаааа.

И двете котки се стопиха във въздуха.

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href=""title=""><abbr title=""><acronym title=""><b><blockquote cite=""><cite><code><del datetime=""><em><i><q cite=""><s><strike><strong>