За живота и смъртта

Току що причетох една много интересна статия с изказвания на Стийв Джобс.
Едно от тях беше за това, че трябва да живеем така сякаш утре ще умрем.
Наистина такава мисъл ти дава усещане за свобода, защото за един ден не можеш да свършиш много неща и винаги би вършил най важните. Но също така много те ограничава. Има неща, които не са най приятните, но по някакъв начин са важни за теб или за семейството ти. Има случаи когато днешните ти усилия ще дадат плод след години. Ако приемеш, че няма да дочакаш и не ги вложиш днес, след години, няма да имаш какво да обереш. Това е един от така наречените в програмирането алчни (greedy) алгоритми. Но ако всеки ден правиш най-добрата възможна крачка, понякога се оказваш в капан вместо в рая. Самия Джбс ни показва няколко случая, когато е губил и като резултат е спечелил много повече. Така че идеята да живеем ден за ден колкото и прекрасна да изглежда, става утопия и постижимото, чрез нея не ни носи истинско удовлетворение.

Тогава какво? Как да живеем така че да сме щастливи?

Моята идея е, че аз ще живея поне 30768 години. Можете ли да си представите толкова дълъг период? За тово време ще умрат и ще се родят цивилизации, ще се създават и падат империи, може да покорим космоса или да се самоунищожим. Какво от това което днеска се случва, ще има смисъл след 30000 години? И ако днес пропусна нещо, нима за толкова време няма да имам втори шанс?

И отново като резултат, малките неща изпадат на заден план – за тях ще има цял живот време. Важните в момента си остават важни, защото няма да се случат отново. Но мечтите, мечтите ми остават. Защото за мечтите на утрешния ден си заслужава да живея днес. Защото мечтата е тази, която ме тегли напред. А съзнанието, че имам предостатъчно време, ми дава спокойствие докато я следвам.