Тези дни четох една книга и гледах един филм, в които се засягаше темата за войната.
Книгата беше “Едно”
Филмът беше “Аватар”
Та се замислих значи, за войните и причините за тях.
Кой всъщност е причина за войните?
Обикновенните хора, които имат нужда от повече ресурси за да живеят по-добре и по-щастливо?
Айде бе!
Колко войни сте чули да водят Индия и Китай? Страните с най-голямо население и с най-бедно население като цяло.
Или Япония – страна в която всяка възможна площ се използва?
Не. Очевидно, че не обикновенните хора с техните нужди за ресурси са причината за войните.
Кой тогава?
Моят отговор на този въпрос е следният :
Водачите
Това са генерали, политици, бизнесмени. Всички, които имат възможността да управляват множество хора.
Те са най-агресивните в нашето общество. И затова са се издигнали най-много. Обикновенните хора отстъпват на по-агресивните. От мястото в трамвая, до президенстското място.
Но природата на тези хора е такава, че те искат още и още.
– Ако имам фирма да е най голямата.
– Ако водя армия да е най-силната.
– Ако управлявам държава да е най-могъщата.
Принципът на тези хора е “Ако го искам, значи то е мое”.
И когато същите тези хора изчерпят ресурсите, които биха могли да отнемат от околните, те се обръщат навън.
– Не можейки да изтиска повече от собствения си народ, политика обръща жаден поглед към чуждите държави.
– Не можейки да спечели повече със собствените си продукти, мениджъра поглъща или унищожава конкуренцията си.
– Имайки власт над армията си, генерала иска да докаже себе си във война.
Кое е странното обаче?
– Мениджърът не разбира нищо от създаването на продуктите във фирмата си. Той води война, но неговите работници са неговите оръжия. За тях тази война е свещенна, защото се борят за собственото си оцеляване. На тях не им пука за другарчетата от другите фирми. Те са Иван, Пешо, Георги, а отсреща са “другите”. “Другите” не са личности, зад това понятие не се виждат хора, като Иван, Пешо и Георги. “Другите” са просто нещото, което ни пречи да живеем по-добре.
– Генералът не може да поведе войната сам. Ако ги няма редниците. Ако ги няма хората зад оръдията, които с натискането на едно лостче избиват понякога десетки хиляди човешки същества, и след това казват “така ми заповядаха”, кой ще води войната? Всеки един от нас прави своя собствен избор. И давайки правото на другите да ни управляват и да вземат решения вместо нас, ние се съгласяваме с техния избор. И това не е непременно лошо. Лошо е, когато карайки ни да вършим неща, които по принцип не бихме правили, казваме, че нямаме избор. Генералът може да нареди на войниците си да стрелят … но ако те не го изпълнят той не може нищо да направи. Ако войниците не се запишат в армията, генералът няма да има кого да командва.
Това което се случи в “Аватар” беше много типично – военният искаше война – това беше неговия начин за разрешаване на проблемите. Мениджърът искаше ресурси и богатство. За него хората, природата, отношението на околните, не бяха важни. Той искаше ресурсите и парите. Обикновенните хора и учените биха могли да живеят всред туземците много добре. Дори биха били щастливи. Но за генерала и мениджъра, туземците бяха “те”, “другите”. И те нямаха никакво съчувствие и разбиране към тях. Те искаха техните домове, искаха богатствата на тяхната земя, но това, което предлагаха бяха само дрънкулки. Само неща от които въпросните “диваци” реално нямаха нужда. Ако някой беше дошъл при тях и им каже да се изнесат от къщите си, защото иска да основе мина там, те щяха да се бият и да защитават земята си, но същите тези хора при най-малкия повод са готови да нападнат някой друг, за да му отнемат неговата собственост и богатство.
Същото се случва днес в арабските страни. Водачите на западния свят налагат със сила своя начин на живот там. Начин на живот, който прави всички приели го, потребители и зависими от запада. И обявява всички различни, всички, желаещи да живеят в собствените си държави по собствените си правила, за врагове.
Но ние обикновенните хора сме приели водачите ни да правят този избор вместо нас. Ние сме им дали властта да решават какви са ни отношенията с другите народи и със света като цяло. И когато кажем, че не сме съгласни, всъщност наша и еиднствено наша е отговорността да спрем това. Наша е отговорността да престанем да бъдем оръжие в нечии други ръце. Наша е отговорността, да кажем “стига” докато все още можем. Защото един ден нашия свят ще ни се отплати подобаващо, и може да нямаме дом. Но днес изборът си е наш.
