Три спящи трупа в близката горичка
лежат като ударени със гръм.
В зъбите на всеки по паричка,
спокойни сякаш туй е сън.
До тях са тримата войници,
в ръцете всеки със патлак.
Объркани и слепи кат’ къртици,
скрити в ношния сумрак.
Жена и мъж във мрак се сгушват.
До тях са техните деца.
Във страх те всички се ослушват,
очакват своята съдба.
Отзад се вижда мъж във черно
с усмивка лека на лице
и той променя нещо дребно
с изпълнено с любов сърце.
И ето че се зазорява
настъпва нов прекрасен ден
и болката им отшумява
пристъпват радостни до мен.
Отново всичко е спокойно,
отново хубав е деня
и чувство радостно, омайно
изпълва ги със топлина.
Оригинално публикувано на 28.03.2006г.
Това е едно от малкото твои стихове които не харесвам. Прекалено мрачно и ужасно звучи. Изобщо не е в твоя стил.
Освен това мисля че опита да опишеш оправянето на нещата е недостатъчен. Нещо липсва за да го превърне в щастлив край.
Краят всъщност не е точно щастлив.
Стихчето е писано по действителна случка и доколкото ситуацията получи някакво разрешение, то не беше нито окончателно, нито от вида “щастлив край”. Просто беше разрешение, което помогна на участващите да приемат нещата такива каквито са.