Животът е сцена

… и всечки ние сме актьори.

До вчера не бях осъзнавал колко точно е вярно това.
Какво се случи ли?
Ами говорихме си с Лили за Димо и как приятелката му се притеснявала за него, а той се правел на много уверен че нищо му няма и не му пука. И тогава всъщност се замислих, колко е типично това като поведение.
Мъжете се правят на много уверени и непукис, Жените се правят на големи и сериозни хора, децата показват, че имат нужда от подкрепа, родителите се показват като силни, знаещи и можещи.
Всеки си играе отредената му роля.
И понякога това отстрани изглежда много смешно. Защото понякога ролята фрапиращо не отговаря на истината.
И имам усещането, сякаш сме в нечий сън или театър и играем ролите си и колкото повече ролите ни не съответстват на характера ни, толкова повече публиката се залива от смях и се кефи.
И сега се чудя. Да стана ли и да цапардосам някой от публиката (или най добрережисьора) или да продължавам да си играя ролята и да се правя, че не ми пука.