– Това Земята ли би трябвало да бъде?
– Ами не съм задавала да ходим някъде другаде, значи трябва да е тя.
– Ама то тука няма жива душа , само камънак.
– Е ти какво очакваш преди 4 милиарда години?
– Фюю, толкова много?
– Да. Едва ли вече има живот на планетата. Или поне не такъв какъвто сме свикнали да го виждаме.
– Защо? Какво пречи?
– Ами като начало почти няма атмосфера. Уредите на скафандъра отчитат една стотна от нормалното атмосферно налягане. Освен това има много силна радиация. какъвто и да е по-сложен организъм, който не е защитен, би се разпаднал за броени дни.
– А какво би могло да съществува при тези условия?
– Ами например едноклетъчни организми и вируси. Но и те биха се променяли много бързо.
– Ами хлебарките?
– За тях не знам. Може би и те, но не съм сигурна. Все пак при динозаврите не забелязахме хлебарки, така че може би още не са се появили.
– Представяш ли си огромно стотонни хлебарки, какъвто беше стандарта по онова време?
– Ами не искам да си представям такова нещо. Звучи гнусно.
– Сигурно ако имаше такива, щяха да се появят и двеста тонни чехлесто-подобни твари които да ги смазват. Надявам се де.
– Много фантазираш.
– А какво друго би могло да оцелее при тези условия?
– Ами евентулно животни и едноклетъчни на силикатна основа например.
– Това пък какво ще рече?
– Ами нали знаеш, че телата ни са съставени от съвсем малки частички които се наричат атоми. Много важна роля при нас играят водата и въглерода за целия ни строеж.
– Така. И какво?
– Ами ако вместо Въглерод, беше използван Силиций, щяхме да сме доста по-здрави.
– Аха. Разбирам горе-долу идеята.
– Хайде да пообиколим малко. Но първо да се вържем един за друг, за да не се загубим.
– Мислиш ли, че можем да се загубим някъде в тази пустиня?
– Не знам, но имаме само няколко часа и е добре да можем по всяко време да се прехвърлим във времето ако стане напечено.
Таня върза двата скафандъра един за друг и обясни на Жоро за какво служат различните копчета и уреди. Скафандрите имаха и малки реактивни двигатели и двамата решиха да пообиколят земята.
– По цялата планета само океани и камънак. Няма жива душа.
– Както и очаквахме, но забеляза ли звездите?
– Да, изглеждат много повече и много по близо. Слънцето също изглежда някак си по-голямо и по оранжево.
– Сигурно защото е по младо.
– Хайде да се върнем още назад.
Таня натисна бутона на машината
– Колко назад сме сега?
– Около пет милиарда години.
– А къде изчезнаха океаните? Имам чувството, че съм стъпил върху някакво желе. Много готино се подскача! Ихаааа.
– Дааа. това желе е с температура няколкостотин градуса. Не мисля, че някаква вода би се задържала за дълго тука.
– А слънцето е още по-голямо и по-оранжево. Какво имаше предвид като казваше, че било защото е по младо?
– Ами звездите според учените са като хората. С времето се променят.
– Аха. И нашето е побеляло така ли?
– Да, нещо такова. И се е смалило. Това което виждаме е няколко пъти по голямо от тово с което сме свикнали.
– Хайде още назад!
– Готово – шест милиарда и половина години.
– А къде е земята? Подобрение е все пак, че сме на скала, но тази тука изглежда, че си лети безпризорна във въздуха.
– Ами то тука въздух няма. А и като гледам не сме сами.
И наистина около тях в най-различни посоки летяха доста дреги скали. Понякога две или повече от тях се сблъскваха. Когато се движеха относително бавно, някак си се сливаха и продължаваха пътя си заедно. Когато се движеха по бързо, се пръскаха на множество по-малки парчета. Около някои от по-големите дори се въртяха по малки.
– Виж звездите колко са близо и колко са много. Никога не съм ги виждал така!
– Да много е красиво.
– Но слънцето изглежда по-малко сякаш.
– Да така е. Но причината е точно обратната – всъщност ние сме в покрайнините на слънцето, но сме вътре в него. За това скафандърът филтрира по-голямата част от светлината, за да можем да виждаме наоколо.
– Таня, бързо ни прехвърли назад. Едно се приближава към нас.
– Не беше едно – каза Таня – бяха поне десетина и то от големите.
– Значи така се е образувала Земята, когтато тези са се сблъскали е станало едно много по голямо.
– Много е вероятно да е било така.
– А какво ги накара да си избират точно нас.
– Ами не знам. Като се върнем ще проверя записите от уредите на скафандъра и може би ще се види нещо.
– А в момента кога сме?
– Преди 11 милиарда години.
– Звездите ми изглеждат много по-малко и много по-големи. А къде ни е слънцето.
– Не знам. Според уредите си е тук. Но не се вижда нищо което да може да се нарече слънце наоколо.
– За сметка на това какъв прахоляк само.
– И колко много.
– Можеш направо да си плуваш в него.
– Може би всъщност този прах е слънцето преди да стане слънце.
– Ти се шегуваш. Това тука не може да стане слънце. Най много въглища.
– Не знам. Може би в слънцето горят въглища.
– Както и да е тука не ми харесва – мръсно е и прашно , като в мазето на блока ни.
– Имаме енергия за още един последен скок във времето и след това трябва да се връщаме.
– Давай тогава.
– Какво става? Скафандрите ли се повредиха? Имам чувството, че се задушавам.
– Не, не са се повредили, но уредите сочат, че гравитацията е милиони пъти над земната.
– нищо не се вижда.
– Но се движим със шеметна скорост. Виж натам! Страхотно е.
Наистина гледката си заслужаваше – само на няколко километра от тях сякъш имаше извор на светлина и материя. От това място изскачаха огромни черни маси, които често се сблъскваха. Когато се сблъскваха изскачаха струе светлина и осветяваха всичко. Те самите явно също бяха на една такава маса. Въпреки сблъсъците, явно всичко се стремеше да се отдаличи от това място. Докато мигнат няколко пъти, жоро и таня се бяха отдаличили на няколко милиона километра от мястото, въпреки, че то продължаваше да е толкова внушителна гледка.
– Таня, а какво означава тази червено-оранжива лента на скафандъра до лявата лапичка?
– Ужас. После. – и Таня включи машината на пълна мощност в посока към бъдещето.
