– Къде попаднахме пък сега?
– Не знам.
– Виж ги тези какви са странни – с дръпнати очи и обръснати глави.
– Да наистина са странни. Явно сме попаднали в Азия някъде. Момент да питам.
Жоро се блещеше наоколо. Явно бяха попаднали на някакъв строеж. Наоколо щъкаха мъже с бръснати глави, които не изглеждаха обаче особенно щастливи.
– Таня, разбра ли къде сме попаднали?
– Да, този път сме прескочили само три века и сме пристигнали в Китай.
– А китайците имали ли са пирамиди? Защото тези тука строят нещо много голямо и са много нещастни. Може би им е умрял царят и сега бързат да му построят пирамидата.
– Не, китайците не са имали пирамиди, но са имали нещо по голямо – великата китайска стена.
– Какво пък толкова може да е великото на една стена?
– Ами била е над десет хиляди километра дълга.
– А за какво им е била?
– Ами доколкото знам са имали неприятни съседи. А може би те самите също са били неприятни съседи. Във всеки случай са създали стената като защитно съоръжение.
– По-скоро като гледам в момента я създават. Не разбирам само защо са толкова мрачни и защо толкова бързат. Едва ли може да се пстроят десет хиляди километра за един ден?
– Предполагам, че строенето на стената не е сред най приятните изживявания. Повечето от тези хора тек са работели насила.
– Да, сега разбирам защо изглеждат така унили. Но това не обяснява защо толкова бързат.
– Мисля че скоро ще разберем. Виждам от там да се задава конница.
– И при това бързат.
– Да видим какво ще стане.
В това време един конник се отдели напред с още по голяма скорост и пристигна запъхтян при стената.
– Наместникът на негово величество свещенния император Цин Шъхуан идва да се увери, че стената тук е готова и в изрядно състояние.
– Да, нека негово превъзходителство заповяда и огледа.
През това време и последните работници бяха изчезнали от строежа и всичко наистина изглиждаше в идеален ред.
– Сега разбирам защо толкова припираха – каза Жоро – явно този е важна клечка и ще стане много лошо, ако стената не е изрядна като дойде.
През това време и останалата част от свитата се беше приближила.
– Готова ли е тукашната част от стената?
– Да, готова е. Ще желаете ли да разгледате подробно?
– Не. Един от моите инспектори ще разгледа подробно. Аз ще видя само повърхностно как изглежда стената. Императорът очаква нашествие от номади след няколко дни и ако стената при вас не е наред и падне, смятайте че ще бъде милост за вас ако ви обезглавят.
– Разбирам. Гарантирам, че стената тук ще издържи.
– Дано е така.
Наместникът извика един от своите помощници и му зашепна нещо. След това помощникът и управителя на стената се отдалечиха заедно на по-обстоен оглед, а наместника седна да обядва.
– Дали да не отидем с него? Може би ще имаме възможност да огледаме и останалата част от китай?
– Ами добре мисля че видях едно местенце където можем да се настаним удобно в каляската му.
– Таня, а как са се движили хората, когато не е имало каляски?
– Ами на коне или пеша. Преди да открият колелото хората не са имали други начини на придвижване.
– Упс май тръгваме. Дръж се.
– Стената им е хубава, обаче май не им остава време да се погрижат за пътищата.
– И за котките. Аз пак огладнях.
– Явно ще трябва да изчакаме докато пристигнем някъде.
– А в китай имали ли са кучета?
– Мисля, че са имали. Защо питаш?
– Ами предишното ми изживяване с кучетата не беше особенно приятно. И в този ред на мисли – как ти е машината?
– Машинката е наред. Зарежда се. Тука явно има нещо особенно в структурата на времето, защото се зарежда малко по-бързо от обикновенно. Надявам се да не ни се налага да правим отново преждевременен скок.
– А, спряхме. Къде ли сме?
Имперския наместник и свитата му бяха срещнали една доста голяма войскова част, която усилено бързаше нанякъде.
– Какво става? – показа се наместникът през прозореца – Накъде сте тръгнали така?
– Отиваме към източната част на стената – някакви номадски племена са срутили част от стената и сега навлизат към столицата и плячкосват де що видят.
– Добре.
След този разговор наместникът и свитата му запрепускаха още по бързо. Късно вечерта се спряха пред някаква крайпътна кръчма и останаха там да пренощуват. Жоро и Таня се нахраниха от огризките на вечерята и благоразумно заспаха в багажа. Когато на следващия ден се събудиха, вече бяха на път.
През следващите някалко дни не се случи нищо особенно. Спираха вечер колкото да се нахранят и да дремнат няколко часа. Срещнаха на няколко пъти все по-големи военни части които отиваха да се бият при стената. Според началниците им новините били все по-лоши. Племената настъпвали и нищо не можело да ги спре.
– Таня. Виж. Ей на това му викам аз дворец. Гледай! Гледай!
– Да, това е имперския дворец, а ние вече сме в Пекин – столицата на китайската империя.
– Да се поразходим малко? Дали тука ще се намери някоя църква в която да ни нахранят с мляко? Писна ми от огризки.
– Християнски църкви по това време не е имало. Още повече, че в Китай, християнството по принцип не е много разпостранено. Но мисля че има будиски и индуиски храмове.
– Какви са тези?
– Ами Буда е бил нещо като китайския вариант на Исус. Според легендата се е родил в царско семейство и целия му живот е бил изпълнен с чудеса. Бил е първият, който е достигнал нирвана и един от големите учители в Идния и Китай.
– А какво е нирвана, Таня?
– Ами това е състояние на съвършен покой. Според вярванията, човек не се ражда и след това да умира и това да е всичко, а се преражда много пъти и всеки път учи нови уроци и се развива. Когато стане съвършен, достига състояние на пълен покой и вече не се преражда.
– Ми аз тогава не ща да стигна нирвана. А ти спомена и за някакви други храмове?
– Китайците и Индийците са имали доста божества. Според някои са били над сто хиляди.
– Фюууут. Много бе.
– Да множко са. За това са имали доста различни храмове в почит на различните божества. В повечето случаи свещенниците са миролюбиви и биха ни нахранили.
– А има ли войнолюбиви?
– И да и не. Част от свещениците са се учили на бойни умения и са били много добри. Но дори те използвали уменията си само за защита и не били агресивни по природа. Мисля че тука ще ни нахранят.
– Това не ми прилича вного на храм, а по-скоро на блок.
– Това е будистка пагода. Такава им е била архитектурата тогава.
– Уаа виж каква огромна статуя, на някакъв човек седнал с кръстосани крака. И виж колко много обици има. При това няма чудно, че е така усмихнат и спокоен.
– Да, това е статуя на Буда. Наистина е много хубава. А мисля, че онзи свещенник ще ни нахрани.
– Таня, този там не може да е свещеник – не виждаш ли, че е обръснат и е увит в някакъв оранжев чаршаф. Таня, не ходи там може да е опасен. Таняааа. ей не ме слушаш.
– Свещеник е. Такава е била свещеническата мода тогава в Китай. Виж, че се запъти на някъде. ако му се умилкваме ще се сети да ни нахрани сигурно.
След малко, значително по-сити двете котки се припичаха на покрива на храма.
– А сега какво ще правим?
– Ами машината има нужда от още няколко дни да се зареди. По принцип тука има какво да се види, а и усещам, че може да се случат интересни събития идните дни. Можем да поразгледаме и да се поослушаме наоколо.
Няколко дни двете котки разглеждаха Пекин. Имаше наистина какво да се види – храмове на различни богове, театрални представления, странни растения и животни, дворци на различни настящи и бивши управници, статуи на различни герои, церемонии, сватби и още и още.
Жоро търчеше от улица на улица и мяукаше разтревожено.
– Таня къде си, къде си. Таня.
– Тук съм успокой се. Какво става?
– Току що говорих с един от котараците на охраната. Каза ми, че номадите идвали и плъховете вече били напуснали града. Какво ще правим?
– Предлагам да изчакаме да видим какво ще стане. Да влезем тук на топло за сега.
Двете котки се озоваха в малка грънчарска работилничка.
– Какво ли е това? – посочи Жоро една машинария.
– Ми с това се правят грънци и керамика.
– Може ли да опитам? Ако ти въртиш някак ей тази врътка, аз мога да пробвам да направя нещо.
– Ами добре, хайде.
– Какви са тези щуротии дето ги правиш? Това например прилича точно на сач.
– Ми не знам така ми харесва. А сега какво се правят?
– Ами пъхат се в пещта и се пекат.
С голямо бъхтене двете котки пъхнаха в пеща фигурките които жоро беше направил
– Може би трябва да я запалим, а?
– Да, дръпни се. В оборудването си като пътешественик имам и запалка за котки. Ще пробвам да я запаля. А стана. Ммм и стана и по топло.
След малко двете котета се сгушиха и заспаха. На сутринта се събудиха от крясъци?
– Кой е изразходвал най-добрата ми глина? Ще го убия. Що за идиотщини са това? – Грънчарят явно беше открил произведенията на Жоро. – Леле какви грозни чинии. А днеска трябваше да предам работите си в двореца. С това ли да се явявам?.
Явно нямаше друг избор, така че пъхна нещата в една торба и тръгна нанякъде.
– Горкия човек. Изобщо не помислих, че може да има неприятности. Да видим какво ще стане.
Грънчарят предаде произведенията си на стражата пред двореца и след като отнесе няколко ругатни си тръгна. Жоро и Таня решиха да останат да видят какво ще стане по нататък.
Стражите имаха явно специални нареждания.
– Трябва да отделим специална керамика за дарове на номадите. Чух, че императорът се е разбрал нещо с тях и се задължил да им даде керамични съдове.
– Виж тези боклуци – сегурно ще им харесат.
– Хмм някои от тях не са лоши. Това например си е направо изкуство. Добре да им го пратим.
Стражите сложиха избраните бредмети в няколко чувала и ги приготвиха за изпращане.
– Искаш ли да отидем да видим какво ще стане?
– Ами добре – машината на времето е почти заредена и ако стане напечено можем веднага да си тръгнем.
– Страхотно!
На сутринта пристигна една кола, коята вече беше доста пълна и сложи отделените чували. Двете котки също се метнаха отгоре. Колата излезе от портите на Пекин и се насочи към полето където димяха множество огньове. Пред лагера ги посрещна брадат набит и доста мускулест мъж.
– Какво носите?
– Дарове за вашия кан от негово величество императора, като знак за мир и добра воля.
– Добре дай да видим. Така пет торби злато – тука. Петнайсет торби сребро – тука. Торба диаманти тука. Осем торби керамика – я да видм какво сте ни донесли. Тези боклуци пък какви са?
– Ми това е висше изкуство. Вижте какви форми!
– Абе според мен са си боклуци, ама карай да върви.
В това време една от жените се пприближи и каза.
– Може ли да взема една две съдинки?
– Да вземи ги тези буклуци тек и без това за нищо не стават. А ти кажи на твоя император, че канът лично ще го навести утре за закуска и ще се разберат.
Жоро и таня последваха жената до огъня. Тя се опита да избере няколко от по подходящите съдинки.
– Наистина не може да се каже, че котешкото изкуство е особенно практично.
– Но пък е красиво, не можеш да не се съгласиш.
В това време жената бе избрала няколко съдинки и прати едното от децата си за кана с мляко. То скоро я донесе, но докато и я подаваще я изпусна и я изсипа в торбата с булгуреното брашно. стана доста лепкава и рядка смес. Майката жестоко се разсърди на синчето си.
– а сега какво да го правя това? в това време Жоро я закачи за ръката и я насочи към сача.
– Какво искаш да ми кажеш? Това не става за нищо. Какво да правя?
Хаката, мъката жената се сети да сложи сача на въглените и да сипе малко от сместа в него. След няколко минути се получи и първата катма. Жената нахрани котетата за благодарност, а след това и себе си и децата. Всички останаха много изумени когато няколко минути по късно котките просто се изпариха във въздуха.
