Войните и кризата

Загледах се във една поредица филми за втората световна война и ми направи много интересно впечатление едно нещо :
Страните които започват войната са страни, организирани и в подем. Докато са в рецесия или криза те си траят. Когато населението им има работа, имат добра инфраструктура, чак тогава почват да изграждат силни армии и да се заглеждат по чужди територии.
Демократичните страни избягват да се намесват във войни, по трудно излизат от икономическите кризи и имат доста вътрешни разногласия.
В същото време диктаторите идват на власт именно по време на такива кризи – те се разгръщат на гребена на хорското недоволство, но в момента в който дойдат на власт започват мащабни граждански проекти и намират работа на народа си.
Въпроса ми тука е :
Защо умерените политици не са в състояние да приложат същите мерки каквито прилагат диктаторите, така че да доведат страните си до просперитет?
Може би отговорът е в държавното устройство при демократичната власт. Демократичните политици трудно вземат непопулярни решения защото по този начин се загробват за следващите избори. Това причинява една политика на лутане и изключително бавни реформи. В същото време корупцията е безнаказана и повсеместна – политическите партии си пазят хората в администрацията когато са на власт, което и дава достатъчна безнаказаност. Същото е с борбата против организираната престъпност.
При диктатурата това го няма – властващата партия налага волята си повсеместно. Опозицията е смазана и съответно няма коректив и критика срещу непопулярните решения. Партията и държавата са едно цяло, което предполага много по строг контрол върху финансите – корумпираните чиновници вече са врагове не на държавата а на партията, тъй като крадат от нея. Контролът върху информацията прави хората по-щастливи и създава усещане за разцвет. Превилегиите, корупцията, социалното неравенство доколкото ги има са тайни и запазени само за политическия елит и военните.
Ако питате хората живели в българия по време на комунизма кога е било по-добре много от тях ще кажат, че тогава е било по-добре. И в някакво отношение наистина е било така – вестниците са ги заливали с пропаганда и добри новини. Конфликтите са били далечни и не са пречели на ежедневието. Имало е храна подслон и пари за всичко основно. Луксозни стоки е нямало или са били дефицитни, но тъй като е нямало за почти всички не е имало сериозно недоволство срещу това. Имало е добро образование и непрекъснато са се създавали нови работни места – когато производството и потребленето практически се контрулира на държавно ниво, можеш да създадеш цикъл от предприятия които да си продават едно на друго продукцията или да изнасяш навън без да ти е проблем ниската ефективност.
Къде сме сега
В България се забелязва тенденция за избор на политици-популисти със склонност към авторитаризъм. Първата лястовичка беше Симеон Сакскобурготски. Неговото управление беше обаче в неподходящото време. Беше последван оттройната коалиция, която управлява целия си мандат, защото управляваше в период на икономически подем. В края на управлението и, започна световната икономическа криза, която предизвика недоволството на хората и те избраха с практическо мнозинство ГЕРБ. Бойко Борисов изглежда смешен, но Мусолини също е изглеждал смешен. В съседна Гърция, която е изправена на ръба на фалита набира популярност националистическо движение с харизматичен лидер с доста твърда позиция спрямо запада. В Русия вече 16 години управлява Владимир Путин. По един или друг начин неговата партия всеки път печели изборите. Икономиките на САЩ и западните страни са отслабени. Гражданите им нямат желание да воюват, въпреки че в САЩ милитаристичните сили в политиката поддържат постоянна война срещу някой. ООН и НАТО са марионетки на САЩ и реално не са гарант за мира. Същите не могат да наложат мир в рамките на собствените си редици.

Дали не се намираме на прага на нова световна война? Дали сме се поучили от грешките си достатъчно, че да не допуснем това да се повтори?