И днеска пак ще съм сама
в света ужасен и враждебен
И сякаш тъна във тъма
и разумът ми слаб и тленен
Отказва да приеме той,
че съществувам, че съм тук
И ден и нощ не знам покой
Как бих желала да съм дух.
Без тяло да се рея аз,
без плът, без нужда от храна
И да не сещам студ и мраз
Да съм щастлива и сама.
Сама съм аз и днеска.Знам.
Но никой тук не ме разбира.
От тялото си чувствам срам,
който ми не дава мира.
Усещам се като боклук,
изхвърлен някъде на вън.
Не искам “аз”,”сега” и “тук”,
аз искам да живея в сън.
Усещам хората край мен
загрижен някой как изрича
“Ти сякаш чезнеш ден след ден
хей спри, огледай се момиче!”
Но аз се чувствам кат’ в капан
И някак крива и виновна
Отново ме обхваща срам,
че съществувам, че съм болна.
Как силно искам аз да спра,
да съм нормална и щастлива
да се не чувствам кат` торба
а да усещам се красива.
Опитвала съм често аз
да сложа край, да кажа стига.
Но страх обхваща ме тогаз
дали така ще съм щастлива.
Дали тогава някой друг
без нищо, просто ще ми каже
“Хей, ти добре дошла си тук”
на танц да ме покани даже.
Или ще бъда пак сама,
частица малка от пейзажа
И никой в хорската тълпа
Едно “здравей” не ще ми каже.
А ти що туй сега четеш,
съвет ме дай и помогни ми.
Опитай моля те да разбереш
таз мъка що излях във рими.
Това стихче съм го писал за Цветинка докато още бяхме заедно.
Надявам се никога повече ситуация, подобна на описаната да не се повтаря.
Оригинално публикувано на 14.03.2003г.