Случка с коза

Тези дни се сетих за въпросната случка от детството ми и реших да я споделя с уважаемата публика.

Една лятна ваканция бях командирован в Първомай при баба и дядо.
За тези от вас които не знаят, Първомай е малък град от селски тип, където няма абсолютно нищо интересно за правене.
По това време нямах даже компютър там, а за интернет изобщо беше рано да се говори.
Та седях си аз спокойно вкъщи и си четях книжки и гледах телевизия.
В общи линии се забавлявах както намеря.

Уви, баба и дядо току решаваха да ми намерят някое непривично за мен занимание, което поради пълната си неприложимост върху моята скромна личност, в момента буди само недоумение и смях.

Та една вечер баба ми даде поръчка да отида да прибера козата от паша.
Това нещо ние с нея го бяхме правили доста пъти, та реших че не е проблем. Козите се прибираха от паша надвечер и от една полянка до жп линията, хората отиваха да си ги приберат. Това е на около триста метра от вкъщи.
Та отидох аз до мястото, познах си козата, хванах я и я вързах с каишката.
До тук добре.
Да де, ама пустата коза не ще да ме следва. Брех ми сега?!
Аз я дърпам с всички сили, а тя се души, кашля, ама не ще да мръдне.
Аз я дърпам, а тя се запънала като магаре на лед и не помръдва.
И така въпросните триста метра едвам я довлачих вкъщи.
Прибрах я криво ляво и за пореден път се убедих, че това фермерството не е за мен работа.
После баба ми обасни, че си имало начин да се прилъже козата да те следва, без при това да се опитвам да я обеся, ама кой да ти знае…

Та така безславно завършиха моити опити с козовъдството…

МЛМ маркетинга – кога и защо

От известно време по един или друг начин попадам в досег с компании базирани на МЛМ.

И наблюдавайки реакциите на познатите ми, които работят в тях, стигнах до интересни изводи, както за хората, така и за системата.

МЛМ компаниите се основават на въодушевлението на хората от продуктите които предлагат, както и на техните лични контакти.
Човекът, работещ в такава компания започва да гледа на приятелите си като на бизнес партньори. Ако някой не иска да работи с теб или не иска да си купи твоя перфектен продукт, той не ти е приятел и няма какво да си играеш да поддържаш връзка с него. Това нещо съм го чувал като идея от няколко мои познати.

Да, тези компании мотивират хората си да разширяват кръга на познатите си, да пътуват повече, изобщо да се изживяват като истински търговци.

МЛМ компаниите се движат от некомпетентността. Ако аз като програмист дойда и ви кажа “Ето този софтуер е хубав, а този не е”, ще ми повярвате ли? Дори ако ви покажа предимствата и недостатъците на всеки от двата вида? Най-вероятно не. Но ако дойда да ви обяснявам колко невероятни са еди кои си почистващи препарати, изработени по космическа техналагия от НАСА, как са много по силни от всичко срещано до сега, но са абсолютно безвредни? Или ако ви обясня колко велик е този шампоан, който съдържа много повече алое от всички други? О, тогава ще ме гледате със зяпнала уста и само ще питате кога мога да ви го доставя това чудо.
Факт е, че повечето от сътрудниците в мултилевъл компаниите, не разбират нищо от продуктите които продават. А не им и трябва. Те ВЯРВАТ. Това са съвременните проповедници. Научават си проповедите, научават отговорите на често задаваните въпроси, и толкова.
Тези хора не набират клиенти и последователи със своите знания. Те ги набират със своята вяра. Не знам защо, но хората си умират да вярват. Трябава им съвсем малко. Вярват на рекламите, вярват на политиците, вярват на свещенниците…. Но не вярват на себе си. Колко пъти сте се замисляли върху нещо което ви кажат по толевизията или във вестника? Колко пъти сте се опитали да прецените със собствения си ум, каква е реалността? Вероятно не сте. Или ако сте се замислили е било съвсем повърхностно – колкото да кажете “да, да, сигурно така ще да е както казват”.

Другото което привлича хората към МЛМ е възможността да правят “собствен бизнес” и обещанието, че всичко ще върви лесно и по вода и ще имат бързи печалби.

Каква е реалността? За да имате голяма печалба, в мрежата под вас трябва да работят стотици хора. В повечето случаи тяхната печалба изобщо не е толкова голяма. Да, всеки с желание и амбиции може да успее, но истината е, че малцина са тези които го правят. От десет хиляди едва ли ще има сто, които ще преуспеят. Останалите ще кретат някак си, но тъй като са отделили време и усилия да се развиват в тази област, няма да се откажат, а ще продължат да влагат време и усилия. Може би някои ще успеят, но повечето ще допринесат за успеха на тези над себе си.

А какво може да се каже за “собствения бизнес” ? Нямаш шефове, правиш каквото си искаш изобщо идилия. Само че, не е точно така. Реално ако искаш да си успешен има много неща които трябва да правиш. Погледнато реално, ти си просто служител на компанията на процент. Компанията не е твоя. Хората под теб не са дори твои служители, въпреки че ти носят пари. Вярно е, че и хората над теб не са ти шефове, но и не ти си този който взема решенията. Ти си просто търговски представител. Продаваш продуктите, които тази компания ти предлага. Реално не можеш да влияеш на това какви продукти се предлагат или произвеждат. За мен това е далече от “собствен” бизнес.

Защо го пиша това? Какво значение има дали ще ми пробута кофти продукт компания с традиционен или мултилевъл маркетинг?

Има значение.
LR например нямат необходимите сертификати, за да се продават официално продуктите им в България. Или поне нямаха преди две години. Реално това означава, че продуктите им не се знае с какво качество са. Предполагам, че същото е и с останалите компании. Тъй като се продава на дребно, много често те се движат по ръба на закона и не предлагат продуктите си за стандартизация и контрол. Ако продуктите са качествени, това е без значение, но ако се случи нещо, потребителя няма никаква защита.

Второто нещо, което има значение е следното. В търговията на МЛМ компаниите се включват много хора. Много повече отколкото в търговията на традиционните компании. Това са хора които биха могли да създават нещо, да творят, да променят света, но вместо това те се занимават с търговия.

А търговията е паразит. Тя не създава нищо, само прехвърля стоки от едно място на друго. И при това със 90% надценка.
Ако си купите книга от издателя, можете да я вземете с 40% по-евтино от книжарницата. А от книга за 10 лева писателят, човекът който я е създал, печели не повече от левче. Същото е с почти всички продукти – от доматите до жилищата. Да търговеца е необходим на съвременното общество, но би било безумие всички да са търговци. Още повече в България, където се произвежда все по-малко.

За това я пиша тази статия.

HTML 5 vs. Flash

Днеска четох интересна статия, как Microsoft няма да поддържат Flash във Internet Explorer 9.
Подобно изказване имаше преди време от Apple.

Та ми стана интересно.
Огромна част от съдържанието в интернет в момента е Flash базирано.
Съдържанието базирано на HTML5 е значително по-малко.
Та какво по-точно ще спечели компания поддържаща новия стандарт и неподдържаща стария?
От моя гледна точка – нищо.
Ако благодарение на браузъра, не мога да ползвам голяма част от интернет съдържанието до което имам достъп, ще сменя просто браузъра. И без това Internet Explorer не се придържа към никакви стандарти дори за настоящия HTML.

Друг би бил въпросът, ако става въпрос за технология, която вече почти не се ползва. Тогава е нормално малко по малко да се прекрати поддръжката и потребителите да бъдат своевременно уведомявани за това.

Поне за мен резултатът от тези решения ще е следния – не че разработчиците ще спрат да правят Flash приложения, а просто все по-малко потребители и разработчици ще ползват Internet Explorer.

Расизъм, нацинализъм и други подобни

Днеска четох статия за ЮАР.
След това прочетох коментарите към нея.
Стана ми интересно и се замислих.

Причините за расизма са ми относително ясни. Човек е устроен така, че да защитава най близките генетично до себе си. Първо защитава семейството си, след това общността си, по нататък държавата си и разбира се расата си.

Така че аз приемам расизма, като напълно естествено явление.
Но има и нещо друго.

Във форумите често срещам твърдения от вида :
“Черните са мързеливи”
“Черните не могат да правят нищо правилно”
“Белите са ностели на цивилизацията, а черните я рушат”
…..

Тези твърдения до голяма степен са верни …… но от гледна точка на белия човек.
Нормално е човек, израстнал в плодородна местност, където няма нужда много да се трудиш, за да се нахраниш, да е по-мързелив от този, който трябва да изкарва храната си от много по неплодородна земя.
Нормално е този който се бори за оцеляванто си с природата и съседите си, да стане много по-хитър, изобретателен и съобразителен от този, който няма такива трудности.
И накрая – цивилизацията е игра на белите хора. Ние сме измислили играта, ние сме измислили правилата, логично е ние да я играем най-добре.

Всичко по-горе щеше да е съвсем наред, ако не бяхме решили, че не само ние, но целия свят трябва да играе играта на цивилизация. Само че не на всички им се играе тази игра и то по тези правила.

Индианците са отказали да играят тази игра и сме ги унищожили.
Чернокожите са приели да играят, но сме ги поробили.
Китайците и японците, са харесали играта, адаптирали са я малко и са започнали да я играят по-добре от нас.
Циганите пък са избрали да учавстват в играта със свои си фигури и по свой начин.

Големия губещ в тази игра е именно белия човек. И то обикновенния човек, а не водачите. Белия човек в стремежа си да създаде честна игра вади най-силните си фигури от дъската. Да така играта може да се играе и от останалите раси, но вече не е същата игра. И което е по-лошо, давайки шанс на останалите и давайки им все повече предимство, все по-често губим в тази игра. Но докато за белия тази игра е начин на живот, то за останалите е досадно и неприятно задължение. И в момента в който имат възможност, те я унищужават и се завръщат към техните си интереси.

Казано с обикновенни думи – белите казват “ние ще ви наемаме на работа с предимство, ще ви даваме шанс да се развивате, ще ви учим на всичко каквото знаем и можем, ще ви образоваме, ще ви създадем достойни за обитаване жилища и така нататък”, но всъщност получавайки всичко това, останалите казват “супер, давайте щом имате, ние ще използваме всичко което ни дадете, но пък да не сме луди да работим и да ви помагаме. А и нямаме особенно добри чувства към вас така или иначе”

И в този момент чувствата и на едните и на другите са наранени. На белите, защото те играят собствената си игра по трудния начин, а на останалите заради минали болки и обиди или пък заради това, че се чувстват пренебрегнати или недооценени именно от онези обиновенни хора, които играят играта по трудния начин.

Какъв е ефекта от това?
напрежението между различните раси се засилва. Управляващите се опитват да дадат повече привилегии и права на малцинствата и да криминализират проявите на расизъм или дискриминация от мнозинството. Това поражда чувство на безнаказаност у едните, и чувство на негодувание у другите. В резултат на което, напражението вместо да намалява с времето, нараства.

Решение?
Истинска, а не наложена равнопоставеност и в двете посоки.
Тези които искат да играят играта на цивилизация, да я играят наравно с другите. Без да ползват предимства и привилегии.
Тези които не искат са свободни да отидат там където се играе друга игра.
Лично аз подкрепям това, което се случи с българските изселници към турция миналия век. Но трябва да се действа малко по-твърдо. Да, свободен си да си опиташ късмета в новата родина, но след като не искаш старата губиш всякакви права свързани с нея. Нека оставим Африка на африканците и Азия на азитците. Ако ни позволят, да живеем сред тях, но да живеем по техните правила, а не да ги насилваме да приемат нашите. В същото време, нека не позволяваме тези от тях, които съжителстват с нас, да се опитват да ни налагат техния начин на живот. Добре са дошли ( поне що се отнася до мене), но нека живеят по правилата по които живея аз. И ако не им харесват тези правила да си ходят.

Учениците и Ученето

Тези дни по два различни повода, четох две различни четива свързани с учениците и ученето.

Първото четиво беше “Автобиография” на Бранислав Нушич.
Второто беше статия в новинарски сайт, посветена на изследване как учениците променят поведението, ако им се плаща за конкретни неща в училище.

Разликата между двете четива – едното писано преди повече от половин век, а другото преди няколко дни.

Приликата – и в двата случая се разглеждат проблемите на образователната система. И както се оказва проблевмите в двата случая са сходни.

И единия и другия автор тръгва от факта, че учениците имат слаб успех в училище.
И единия и другия автор стигат до извода, че причината е слабата усвояемост на преподавания материал.
Докато Нушич показва смешната страна на обучението по всеки предмет и не дава конкретни препоръки, то съвременния автор предлага решение – да плащаме на децата по някаква схема, да намерим начин да ги мотивираме, така че да учат повече.
Това, което се изпуска обаче, е фактът че децата не учат защото не им е интересно. А не им е интересно поради различни причини.
Ето някои от тях :

• Преподадения материал е написан на прекалено високо и неразбираемо ниво за учениците. Дори да се опита да го разбере, ученикът няма шанс при положение, че не са му обяснени основите на дадена наука.
• Преподавателите не съумяват да спечелят вниманието и уважението на учениците. Преподавателят трябва да знае повече от това което пише в учебника, да е в състояние да отговаря на множество въпроси по предмета си. Преподавателят трябва да поощрява учениците си да мислят и да задават въпроси, както и да подлагат на съмнение думите му или написаното в учебника. Имал съм такива преподаватели и съм ги уважавал много повече от тези, които са искали от мен да си знам урока наизуст.
• Има очевидни грешки и безмислици в учебниците. Не е допустимо да има правописни грешки в учебниците по литература. Както не е допустимо да има неточни карти в учебниците по география, грешни дати или събития в учебниците по история или грешни задачи в учебниците по математика. Нормално е преподавателят да сгреши по време на урока, но в учебника не може да има грешки.
• Учат се неща несвързани по никакъв начин с практиката. Не може да няма теория, но не може да се наизустяват безмислици. Училището е за да се научим как да учим, а не за да научим всички находища на мед в българия наизуст. Ето една примерна задача по икономическа география. “Ако вие искате да построите завод за полупроводници в България, къде бихте го построили с оглед на местоположение, суровини, работна ръка, и продажби на готовата продукция. Обосновете подробно отговора си.” Подобна задача би накарала детето да се замисли – какво е необходимо като суровини на този завод, как ще ги доставя, къде ще ги продава, откъде ще намери работници. Някои биха го сложили на пристанище, заради удобния внос, други в голям град заради компетентна работна ръка, трети близо до енергиен източник и така нататък. Но при всички положения биха се замислили и заинтересували, кое къде се намира в България и каква е връзката между отделните индустрии. Много повече ще се замислят отколкото ако им се каже научете наизуст всички полезни изкопаеми в страната.
• Знаещите и учените не се ценят от обществото. Децата изкарващи добри оценки в училище се обявяват за зубрачи. Хората завършили гимназия или специализиран техникум, често работят по-ниско платена работа от хората без образование. Същото важи и за хората завършили университет. За да си уважаван в обществото, трябва да печелиш много пари. А за да печелиш много пари, не е необходимо да си вишист или учен. Един таксиджия взема много повече от един професор. Една стюардеса повече от един учител. Един водопроводчик, плочкаджия или зидар – повече от един инжинер. При тази ситуация в обществото, как ще се мотивират децата да учат?

Само ако тези недостатъци в образователната система се изгладят ще има смисъл децата допълнително да се мотивират за по-добри резултати с пари или по друг начин. А много е вероятно тогава дори да няма нужда от такъв тип мотивация.
Но по-важно е децата да са грамотни и знаещи, и умеещи да мислят и да се развиват, отколкото дали ще получат някой лев отгоре.

Форуми

Принципно редовно чета новините по няколко новинарски сайта.
Не отделям прекалено много време, но все пак поне малко да съм информиран какво се случва по света и у нас.
В някои от сайтовете има и възможност да се пускат коментари под новините.
Някои от въпросните коментари дори са интересни.
Но това което ми прави впечатление е простащината в някои сайтове и форуми.

В страницата на dnes.bg няма статия под който да не се намира някой да псува, да нарича всички останали с обидни епитети, да заплашва и изобщо да се държи просташки.

В страницата на segabg.com нещата са по-културни. Заяжданията ги има, но тонът е по-мек и не се използват обиди и псувни, въпреки, че темата често минава оффтопик.

В спортните страници вече положението става неудържимо. Плюе се и се псува под всяка стртия без значение дали става дума за шах, ски или футбол. Почти винаги ще се намери някой да почне с темата Левски-ЦСКА и положението става много омазано.

В технологичните страници, коментарите доколкото ги има са относително културни и по темата. Доколкото има хора, които дразнят, причината е в детинско поведение и неразбиране на темата, отколкото в грубост и простащина.

Като цяло смятам голяма част от поставените коментари за излишни или безмислени (предимно офтопик коментари между участниците в дискусията, заяждания или по-груби изказвания, често цитиране на големи откъси текст и подобни). Една по-малка част са ми интересни като гледна точка (мнения на участниците в дискусията свързани с конкретния въпрос, обсъждане на дадената или сродна тема … ), и има и такива които са информативни и полезни (откъси от подкребящи или опровергаващи темата статии, линкове към статии или инструменти, помощ или опит за помощ на друг участник по въпросната тема). За съжаление последните са малко.

Лихви

Четох днеска статия как банките евентуално щели да свалят лихвите малко.
Четох и коментарите под нея.

Коментарите бяха общо взето два вида :
- такива които смятат, че банките с поведението си вредят на обществения интерес и изтискват доходите на бедните, а ги дават на богатите.
- такива които смятат, че бедните хора нямат какво да правят в банка, че ако някой е взел кредит е глупак и че хората изискващи спаведливи лихви, са егоисти и готованци, комунисти и т.н.

Тези мнения съм срещал и под други статии на подобна тематика.
Моето мнение е обаче по-скоро към първите.

Очевидно, че банките си гледат интереса.
Естествено е да искат да вземат възможно повече пари от кредитите които са отпуснали.
И също така е естествено да искат да дават по-малко пари за депозитите които се влагат при тях.
Не е редно обаче да няма регулация и прозрачност на този процес.
Не е редно при растящи лихви навсякъде по света, банките да се правят на закъсали и да вдигат лихвите по кредитите си, а когато в останалата част от света намаляват лихвите, тук да остават същите.
Не е редно банката да има право едностранно да променя условия по договорите, които сключва с клиентите си.
Клиентите на банките следва да са също така защитени, както всички други клиенти.

Това което банките правят е горе долу следното :
- Искам един килограм червени домати моля.
- Разбира се. Два лева.
- Заповядайте.
- Ето ви доматите.
- Ама тези тук са зелени и на всичкото отгоре леко изгнили!!!!
- Съжалявам. На табелката на магазина пише, че продавачът има право по всяко време да подмени купената стока с такава по негово усмотрение. Ако искате да я върнете ще ви върнем част от парите естествено.
………
И този начин на работа е приет във всеки магазин.
Изглежда че потребителя има право на избор, но всъщност избор няма.

Естествено е човек да иска да си купи жилище и да има нужда от кредит за това.
Естествено е да го иска сега, а не след 30 години когато евентуално събере парите.
Правилно е, че най-бедните рядко стигат до там. Ако работиш за 300 лева не можеш да си позволиш кредит.
Проблемът е, че банките изтискват средствата на така наречената средна класа. Това са хора с доходи над 700 лева на човек, които могат да си позволят да отделят част от тях за покупка на собствено жилище. Когато въпросните хора сключват договор за кредит те го сключват с презумцията, че ще имат парите да го връщат някак си. И докато условията не се променят те си връщат заемите и не протестират. Защото получават това за което са сключили договор.
В един момент банката решава да промени правилата на играта и вдига лихвите. И тези хора остават без средства. Някои не могат да си плащат кредитите, други все пак успяват. Факт е обаче, че причината да изпитват затруднения, не е в това че са глупави в стремежа си да живеят по-добре, а в това че банката променя правилата както си иска.

А за тези които смятат, че лихвите на банките тук са добри, нека отидат някъде в европейския съюз и да видят какви са лихвите, които се предлагат.

Патенти

Днеска за пореден път четох статия посветена на патентни и авторски права.
Apple искат да патентоват показване на контакт върху десктопа на телефона.
Наскоро пък четох за компания която съди няколко фирми, че ползват нейна патентована технология без да плащат.

Та … честно казано писна ми.

Вярно е, че интелектулната собственост трябва да бъде защитена, но текущия начин на работа не защитава най важните хора – потребителите.

Решавам аз да патентовам някаква идея. Нещо съвсем просто. Което обаче може да бъде полезно или да стане широко използвано.
В един момент някой друг се сеща за същото нещо и го реализира.
И това е напълно реално – при шест милиарда души население, доста хора получават сходни идеи. А още повече, че когато на една идея и дойде времето, тя идва на много хора едновременно.

Та решавам аз да патентовам идеята и никой друг на който тази идея е хрумнала, няма право да я ползва, без да ми плати на мен. Защото аз съм бил пръв и съм имал времето и парите да отида и да я патентовам.

Да, моите права трябва да са защитени – аз трябва да мога да ползвам и продавам идеите си ако го сметна за целесъобразно. Но също така, не трябва да съм в състояние да спра прогреса в дадена област, просто като откажа да позволя идеите ми или сходни на тях, да бъдат използвани и реализирани.
И всичко това, защото аз съм бил пръв.

Моето мнение е, че патентите трябва да бъдат силно ограничени или изобщо премахнати като идея. Реално всеки, който тръгне да създава нещо, нарушава нечий патент. И от средство за обмен на идеи, патентите се превръщат в пречка за реализирането на идеи.

Същото важи и в някаква степен за авторските права.
Да, творците трябва да бъдат защитени от законите, за да могат да печелят от труда си.
В същото време не е идеята да се лежи на стари лаври.
Ако си истински творец създавай нови и нови неща и печели от това. Но да създадеш една песен или една книга и да се опитваш ад печелиш цял живот от нея – ми не е това идеята според мен.
И последно. Авторските права трябва да принадлежат само и единствено на автора на произведението.
Не могат да се продават, заменят и така нататък. Не могат да се наследяват по какъвто и да е начин. Авторското право следва да съществува най-късно докато съществува авторът. Той може въз основа на това право да позволява или забранява произведението му да се ползва от този или онзи по един или друг начин. Но не може да прехвърли самото право. Може само да се откаже от него в полза на обществото.
Със смъртта на автора неговите авторски права автоматично се прекратяват и произведенията му стават публична собственост. Така, компании и наследници няма да могат да печелят на гърба на въпросния автор.

Данъци и осигуровки

Наскоро четох една статия свързана с това дали е справедливо, хората, които вземат заплати над осигурителния максимум да плащат само ДОД.
Статията защитаваше идеята, че хората които получават повече, трябва да плащат повече.
И по отношение на ДОД-а нещата са точно така.
Защо обаче, при осигуровките нещата са различни?
Осигуровките са един вид задължителна застраховка.
Здравната осигуровка е застраховка живот един вид.
Пенсионното осигуряване ти гарантира доходи за случаите, когато престанеш да работиш.
В социална система като в България обаче, какво се случва. Всички плащат според доходите си, но когато отидеш в болницата не се ползват парите от застраховката, която ти си си внесъл, аили всичко ти го плаща държавата или си доплащат всички. Разлика между тези които са плащали повече и тези които са плащали по-малко няма.
При това положение очевидно и в момента, тези които плащат повече, плащат и лечението на тези които плащат по-малко.
При това положение е напълно разумно да има някакъв таван на разходите, които правят за държавата и всъщност и за другите.

Каква е ситуацията при пенсиите?
Там положението е малко по-ясно. В зависимост от това колко си внасял, такава пенсия получаваш.
Само че пенсиите са ограничени отгоре. Логично е тогава и осигуровките също да са ограничени отгоре.

И последен ръзмисъл по този въпрос.
Проблемът не са данъците, които плащат малкото хора, които получават големи заплати.
Проблема е, че тези хора са малко.
Проблем също е, че не се плащат данъци и осигуровки на реалните заплати в много случаи.
Проблем е и че служителите нямат надеждана защита срещу работодателите си.

Войната

Тези дни четох една книга и гледах един филм, в които се засягаше темата за войната.
Книгата беше “Едно”
Филмът беше “Аватар”

Та се замислих значи, за войните и причините за тях.
Кой всъщност е причина за войните?
Обикновенните хора, които имат нужда от повече ресурси за да живеят по-добре и по-щастливо?
Айде бе!
Колко войни сте чули да водят Индия и Китай? Страните с най-голямо население и с най-бедно население като цяло.
Или Япония – страна в която всяка възможна площ се използва?

Не. Очевидно, че не обикновенните хора с техните нужди за ресурси са причината за войните.

Кой тогава?

Моят отговор на този въпрос е следният :

Водачите

Това са генерали, политици, бизнесмени. Всички, които имат възможността да управляват множество хора.
Те са най-агресивните в нашето общество. И затова са се издигнали най-много. Обикновенните хора отстъпват на по-агресивните. От мястото в трамвая, до президенстското място.
Но природата на тези хора е такава, че те искат още и още.
- Ако имам фирма да е най голямата.
- Ако водя армия да е най-силната.
- Ако управлявам държава да е най-могъщата.

Принципът на тези хора е “Ако го искам, значи то е мое”.
И когато същите тези хора изчерпят ресурсите, които биха могли да отнемат от околните, те се обръщат навън.
- Не можейки да изтиска повече от собствения си народ, политика обръща жаден поглед към чуждите държави.
- Не можейки да спечели повече със собствените си продукти, мениджъра поглъща или унищожава конкуренцията си.
- Имайки власт над армията си, генерала иска да докаже себе си във война.

Кое е странното обаче?
– Мениджърът не разбира нищо от създаването на продуктите във фирмата си. Той води война, но неговите работници са неговите оръжия. За тях тази война е свещенна, защото се борят за собственото си оцеляване. На тях не им пука за другарчетата от другите фирми. Те са Иван, Пешо, Георги, а отсреща са “другите”. “Другите” не са личности, зад това понятие не се виждат хора, като Иван, Пешо и Георги. “Другите” са просто нещото, което ни пречи да живеем по-добре.
– Генералът не може да поведе войната сам. Ако ги няма редниците. Ако ги няма хората зад оръдията, които с натискането на едно лостче избиват понякога десетки хиляди човешки същества, и след това казват “така ми заповядаха”, кой ще води войната? Всеки един от нас прави своя собствен избор. И давайки правото на другите да ни управляват и да вземат решения вместо нас, ние се съгласяваме с техния избор. И това не е непременно лошо. Лошо е, когато карайки ни да вършим неща, които по принцип не бихме правили, казваме, че нямаме избор. Генералът може да нареди на войниците си да стрелят … но ако те не го изпълнят той не може нищо да направи. Ако войниците не се запишат в армията, генералът няма да има кого да командва.

Това което се случи в “Аватар” беше много типично – военният искаше война – това беше неговия начин за разрешаване на проблемите. Мениджърът искаше ресурси и богатство. За него хората, природата, отношението на околните, не бяха важни. Той искаше ресурсите и парите. Обикновенните хора и учените биха могли да живеят всред туземците много добре. Дори биха били щастливи. Но за генерала и мениджъра, туземците бяха “те”, “другите”. И те нямаха никакво съчувствие и разбиране към тях. Те искаха техните домове, искаха богатствата на тяхната земя, но това, което предлагаха бяха само дрънкулки. Само неща от които въпросните “диваци” реално нямаха нужда. Ако някой беше дошъл при тях и им каже да се изнесат от къщите си, защото иска да основе мина там, те щяха да се бият и да защитават земята си, но същите тези хора при най-малкия повод са готови да нападнат някой друг, за да му отнемат неговата собственост и богатство.

Същото се случва днес в арабските страни. Водачите на западния свят налагат със сила своя начин на живот там. Начин на живот, който прави всички приели го, потребители и зависими от запада. И обявява всички различни, всички, желаещи да живеят в собствените си държави по собствените си правила, за врагове.

Но ние обикновенните хора сме приели водачите ни да правят този избор вместо нас. Ние сме им дали властта да решават какви са ни отношенията с другите народи и със света като цяло. И когато кажем, че не сме съгласни, всъщност наша и еиднствено наша е отговорността да спрем това. Наша е отговорността да престанем да бъдем оръжие в нечии други ръце. Наша е отговорността, да кажем “стига” докато все още можем. Защото един ден нашия свят ще ни се отплати подобаващо, и може да нямаме дом. Но днес изборът си е наш.