Тези дни четох една книга и гледах един филм, в които се засягаше темата за войната.
Книгата беше “Едно”
Филмът беше “Аватар”

Та се замислих значи, за войните и причините за тях.
Кой всъщност е причина за войните?
Обикновенните хора, които имат нужда от повече ресурси за да живеят по-добре и по-щастливо?
Айде бе!
Колко войни сте чули да водят Индия и Китай? Страните с най-голямо население и с най-бедно население като цяло.
Или Япония – страна в която всяка възможна площ се използва?

Не. Очевидно, че не обикновенните хора с техните нужди за ресурси са причината за войните.

Кой тогава?

Моят отговор на този въпрос е следният :

Водачите

Това са генерали, политици, бизнесмени. Всички, които имат възможността да управляват множество хора.
Те са най-агресивните в нашето общество. И затова са се издигнали най-много. Обикновенните хора отстъпват на по-агресивните. От мястото в трамвая, до президенстското място.
Но природата на тези хора е такава, че те искат още и още.
- Ако имам фирма да е най голямата.
- Ако водя армия да е най-силната.
- Ако управлявам държава да е най-могъщата.

Принципът на тези хора е “Ако го искам, значи то е мое”.
И когато същите тези хора изчерпят ресурсите, които биха могли да отнемат от околните, те се обръщат навън.
- Не можейки да изтиска повече от собствения си народ, политика обръща жаден поглед към чуждите държави.
- Не можейки да спечели повече със собствените си продукти, мениджъра поглъща или унищожава конкуренцията си.
- Имайки власт над армията си, генерала иска да докаже себе си във война.

Кое е странното обаче?
– Мениджърът не разбира нищо от създаването на продуктите във фирмата си. Той води война, но неговите работници са неговите оръжия. За тях тази война е свещенна, защото се борят за собственото си оцеляване. На тях не им пука за другарчетата от другите фирми. Те са Иван, Пешо, Георги, а отсреща са “другите”. “Другите” не са личности, зад това понятие не се виждат хора, като Иван, Пешо и Георги. “Другите” са просто нещото, което ни пречи да живеем по-добре.
– Генералът не може да поведе войната сам. Ако ги няма редниците. Ако ги няма хората зад оръдията, които с натискането на едно лостче избиват понякога десетки хиляди човешки същества, и след това казват “така ми заповядаха”, кой ще води войната? Всеки един от нас прави своя собствен избор. И давайки правото на другите да ни управляват и да вземат решения вместо нас, ние се съгласяваме с техния избор. И това не е непременно лошо. Лошо е, когато карайки ни да вършим неща, които по принцип не бихме правили, казваме, че нямаме избор. Генералът може да нареди на войниците си да стрелят … но ако те не го изпълнят той не може нищо да направи. Ако войниците не се запишат в армията, генералът няма да има кого да командва.

Това което се случи в “Аватар” беше много типично – военният искаше война – това беше неговия начин за разрешаване на проблемите. Мениджърът искаше ресурси и богатство. За него хората, природата, отношението на околните, не бяха важни. Той искаше ресурсите и парите. Обикновенните хора и учените биха могли да живеят всред туземците много добре. Дори биха били щастливи. Но за генерала и мениджъра, туземците бяха “те”, “другите”. И те нямаха никакво съчувствие и разбиране към тях. Те искаха техните домове, искаха богатствата на тяхната земя, но това, което предлагаха бяха само дрънкулки. Само неща от които въпросните “диваци” реално нямаха нужда. Ако някой беше дошъл при тях и им каже да се изнесат от къщите си, защото иска да основе мина там, те щяха да се бият и да защитават земята си, но същите тези хора при най-малкия повод са готови да нападнат някой друг, за да му отнемат неговата собственост и богатство.

Същото се случва днес в арабските страни. Водачите на западния свят налагат със сила своя начин на живот там. Начин на живот, който прави всички приели го, потребители и зависими от запада. И обявява всички различни, всички, желаещи да живеят в собствените си държави по собствените си правила, за врагове.

Но ние обикновенните хора сме приели водачите ни да правят този избор вместо нас. Ние сме им дали властта да решават какви са ни отношенията с другите народи и със света като цяло. И когато кажем, че не сме съгласни, всъщност наша и еиднствено наша е отговорността да спрем това. Наша е отговорността да престанем да бъдем оръжие в нечии други ръце. Наша е отговорността, да кажем “стига” докато все още можем. Защото един ден нашия свят ще ни се отплати подобаващо, и може да нямаме дом. Но днес изборът си е наш.

Може би някои от вас знаят, а други не, но аз все пак да кажа :
Лили се занимава с правене на семинари за цвят и имидж.
Тъй като в момента е извън България ме помоли да поема организацията на следващите семинари за когато се върне.

Та първо да кажа за какво става дума.

В семинара за цветовете, човек може да установи опитно, кои са най подходящите цветове за него. Тези в които изпъква и се чувства най-добре. Идеята на семинара е, че има четири вида хора, чийто цвят на кожата има различен оттенък – някои са на синя основа, други на жълта. Това аз лично съм го забелязвал след море – когато потъмнея и се сравня с някой друг и се вижда как моя цвят е по-тъмен но по различен като оттенък. Та в този семинар освен да се определи към кой тип принадлежите, експериментално се определят и кои от цветовете характерни за този тип, най много ви отиват.

В семинара за имиджа отново има разделение на хората по категории. Тук категориите за доста повече и са базирани както на външния вид така и на характера на човека. Целта е да се разбере какъв е най подходящия стил на обличане за дадения човек. Представете си например жена, която има визия и характер, сякаш ей сега ще хукне да катери някоя планина, облечена в делови костюм. Изглежда странно и не на място сякаш. Но същия човек, облечен в спортни дрехи изглежда във вихъра си. Та ето това се опитва да определи семинара за имиджа – кои са правилните дрехи за нас. И често след това се налага човек да си смени основно гардероба. Понякога по навик от детството или това които са ни казали родителите, а понякога и за да изглеждаме по-незабележими и скрити, избираме дрехи които ни скриват вместо да ни показват. И се заблуждаваме, че това е нашия стил. Ето това се разкрива на този курс.

Курсовете се провеждат в групи от по най-много три или четири човека (четири е наистина само по изключение).
Един курс продължава около половин ден (4-6 часа).
Цената е сто лева на курс. Ако искате да изкарате двата курса в един ден общата цена е сто и петдесет лева.
Плаща се на място в деня на курса.
Курсовете се провеждат според удобното време на участниците.
Ако искате да се запишете или имате нужда от повече информация можете да направите някое от следните неща :
- Да оставите коментар под тази статия. Ако искате да се запишете оставете име и телефон и e-mail, така че да можем да се свържем с Вас за да уговорим време.
- Можете да изпратите e-mail на livantcheva(кльомба)yahoo.com или на todortk(кльомба)abv.bg .
- Можете да ми се обадите на телефон : нула осем осем осем пет едно седем две две пет. За конкретни въпроси за курсовете, все пак препоръчвам да пратите писмо на Лили, тъй като знае доста повече от мен.

Четох една статия преди малко, в която се съветват хората да си внасят парите на влог, вместо да си погасяват предсрочно кредитите.
Статията прави някои допускания, които според мен не са много коректни :
1. Лихви 10-12 процента на годишна база реално няма. Всички промоции за депозити на банките са така направени, че релната лихва не е повече от 7-8%.
2. Лихвите по ипотечни кредити са около 8-11%. Изобщо няма вариант да банка да предлага по депозит по-висока лихва отколкото по кредит. Такава банка много бързо ще фалира. още повече. Няма банка която да дава по депозит по-високи лихви отколкото която и друга банка в същата страна дава по кредит. Или ако случайно се случи е за много кратък период. Ако нещо подобно се случи тогава хората масово ще теглят кредити от едната банка и ще внасят в другата и ще печелят от разликата в лихвите без да си мръднат пръста. А аз не съм чул такова нещо да се случва в България. Това не изключва подобни възможности в международен мащаб, но там си има и други фактори.

Вноската за предсрочно погасяване не се смята в никой случай.
Ето защо :
Нека имаме кредит 10000 лева за десет години.
И нека си представим, че внасяме предсрочно 1000 лева в единия случай, а в другия внасяме 1000 лева на депозит при същата лихва. Нека лихвата е 7% (все е едно точната цифра, но все пак трябва да смятаме с нещо).
Какво ще се случи следващите десет години в случай че намалим размера на вноските?
ще платим 385 лева по малко. Тоест имаме печалба 385 лева.

Какво ще стане ако намалим ако намалим срока на кредита? Срокът ще намалее с 16-17 месеца. Тоест повече от година няма да внасяме лихви по тези 1000 лева. Печалбата ни в този случай е 892 лева.

Какво ще се случи ако тези 1000 лева ги внесем на депозит?
За 10 години ще сме получили около 967 лева лихва. Което е повече от намалението на вноската в първия случай.
Обаче за 104 месеца ще сме получили само 797 лева лихва, което е със сто лева по-малко отколкото намалението на вноските в случай, че изберем намаляване на срока.

Тоест като резултат:
Най изгодно при всички случаи е да се върне кредита с намаляване на крайния срок. И колкото е по-дълъг първоначалния срок, толкова по изгодно е да се връща кредита.
Същите параметри но за двадесет години, водят до разлика от около 600 лева в полза на предсрочното погасяване.

Вчера Цвета трябваше да прави застраховка на Лили за пътуването.
Лили и казала да и направи най-евтината възможна, а Цвета се опъваше.
– Добре де, разликата е четири евро!!! Ще и направя скъпата а пък ще и взема пари за евтината.
– Ок. Каква е разликата между двете?
– Едната има мнага повече покрития – кражба на багаж, погребение в чужбина и не знам си какво си.
– Лили изрично каза, че не смята да мре там, така че погребение не и е нужно. Багажа си тя по-скоро ще го загуби, отколокото да и го откраднат, което няма да и го покрие застраховката.
……
Като резултат все пак ме послуша и то след като два пъти хвърли ези и тура.
И все пак – каква е идеята на всички тези застраховки от гледна точка на мисловната нагласа?
На мен е вероятно да ми се случи нещо лошо, и за това плащам пари за да съм готов когато се случи
Тоест застраховката под всяка форма е материализираната вяра на човека, че ще му се случи нещо неприятно.
Абсолютно същата е ситуацията със застраховките живот и така наречените “програми”. Хората които ги правят казват “Аз след време няма да имам пари, значи дай сега да си направя програма, за да се подсигуря.“, и след време този човек наистина няма да има пари. А е много вероятно и застраховката да не му помогне.

Другото нещо, което специално ме издразни вчера, беше начина по който реагираха Цвета и Мира, когато на въпроса им дали Теди иска да и разкажат за програмите, тя твърдо им каза че не иска.
- Ама как така не искаш? Защо не искаш? Ти имаш ли програма, че да знаеш че не искаш? Дай първо да ти разкажем пък тогава решавай.

В продължение на четири пет минути Цвета се опитваше да убеди Теодора, че трябва да изслуша поне информацията.

Когато човек интуитивно каже не на някое предложение, не можеш да го убедиш с логически аргументи. Най много да го настроиш негативно към това предложение и всички бъдещи подобни. А ако продължиш да настояваш и срещу себе си.

Когато обясних това на Мира, тя каза:
“Ами нали ако му дам малко информация и не го накарам да си направи програма при мен, в един момент когато е готов може да отиде при някой друг!!”

От търговска гледна точка е логичен този начин на мислене. Но пък нали и другите търговци имат подобни случаи. Ако твоя клиент отиде при някой друг, може нечий друг да дойде при теб. Така, че пак ще си на печалба. Но ако или правиш, човек свой клиент или го губиш за винаги за идеята, ще губиш и ти и колегите ти.

Това са моите размисли по отношение на застраховките и застраховането.

От време на време попадам из новинарските сайтове на някоя футболна новина, която ми хваща окото и решавам да я прочета.
И в тази връзка забелязвам някои много интересни неща.

Като начало самите статии се представят крайно тенденциозно.
То по-тенденциозно сигурно просто не може.
Изрази от вида на “балерина”, “пиянде”, “осраха” и т.н. винаги се намират в текста на самата статия. Никаква обективност – всичко е пристрастно.
Далеч по-колоритни са коментарите под статиите. Независимо от темата на статията, в един момент дискусията се обръща на “чорбари”, “говеда”, “боклуци”, “духане”, “оставки” и така нататък. Над половината от коментарите са с обидно съдържание. И колкото по-дълъг е списъкът от коментари под статията, толкова по-голям е процента на обидите и личните нападки.

Това явление ме накара да се замисля.
Що за хора са тези, които пишат по форумите?

В някои вестници съм попадал на много съдържателни коментари. Не винаги написаното ми харесва, но поне изказва гледната точка на автора. Такива коментари за жалост са рядкост. Много по-чести са личните нападки и обяснения между форумците. Очевидно хората които имат истински мисли, рядко коментират. Или поне много по-радко от тези, които мислят само простотии.

Това само по себе си е много неприятна тенденция. Добивам усещането за нарастваща степен на изпростяване наоколо. Ако има десет умни хора и един простак, по новините ще обърнат десет пъти повече внимание на простака, отколкото на умните хора. Дори когато става дума за престъпления, медиите не са инструмент за публично наказание, а напротив за реклама. Един вид ако пребия или застрелям някого, не само мога да отърва затвора, ами и по телевизията ще ми направят реклама колко як пич съм.
Що за страна!

Днеска четох една статия за пушачите итяхната полза за обществото.
Не съм сигурен дали статията беше реторична или не.
Но ме хвърли в размисъл.
Хвърли ме в размисъл защото независимо от мнението на автора, мнението на държавата е точно както е описано в статията.
А именно :
Държавата използва вредните навици на своите граждани за да печели допълнително пари. Алкохолът и цигарите са с повече акциз отколкото себестойност. В същото време държавата не ограничава продажбата на въпросните продукти, а само ги оскъпява.

Ако държавата мисли за здравето на гражданите, нека да забрани изцяло рекламата на цигари и алкохол под каквато и да е форма. Да си забрани излагане на цигарени кутии в супермаркети и улични магазинчета. Магазините в които се продават алкохол и цигари следва да са със затъмнени стъкла или без витрини видими от улицата. В момента е по лесно да намериш откъде да си купиш алкохол или цигари отколкото сандвич.

Идеята не е да се забрани продажбата. Идеята е тези пороци да не се афишират и особенно на места където имат достъп и малки деца. Днешното поколение едва ли ще се промени, но утрешното се създава сега и на него трябва да му се осигури провилна среда за развитие.

Втория ми извод от статията е, че държавата има сметка от болни граждани и такива, които умират млади. Не се плащат пенсии, и държавата икономисва. Икономисва от същите тези осигуровки, които е събрала от нас в продължение на 40-50 години трудова дейност. Наскоро отново се заговори за увеличаване на пенсионната възраст. При средна продължителност на живот от 60-70 години, да определяш пенсионна възраст в същия порядък си е направо гавра. Ако държавата иска да ми каже, че не може да ми осигури достойни старини с парите които и давам по време на активната си трудова дейност, то нека в такъв случай не ми ги взема – аз ще се постарая да ги управлявам по-добре от нея. По абсолютно същия начин мисля и здравеопазването.
Или гражданите си плащат всичко, държавата не се намесва, а който иска здравна осигуровка се застрахова на общо основание. Или държавата с парите, които получава осигурява безплатно и качествено медицинско обслужване за всички.

Отново – ако държавата не иска или не може да управлява поверените и пари от собствените и граждани, нека просто да не ги взема. Гражданите ще се погрижат за себе си, колкото е възможно.

И отново към началната тема :
Държавата иска пушачи и алкохолици, защото те генерират големи приходи, чрез акцизите.
Държават иска въпросните хора защото ще умрат млади и няма да им се наложи да им се изплащат пенсии.
Държавата иска подобни хора, защото те могат лесно да се манипулират.

Ебасси държавата.

… сядам и си го написвам.

Когато искам да видя хубава програма – също.
Естествено хубавото какот при книгите така и при програмите е въпрос на вкус и нужди.
Децата искат шарени книжки с картинки, а възрастните интересни и заплетени истории.
Програмистите нямат нищо против да драснят някой команда в шела, а потребителите искат красиви и шарени прозорци.
Така че всеки има собствено мнение за качество на една програма.
За мен една програма е качествена, когато върши това за което е създадена. Когато го върши добре и когато го върши винаги. И когато лесно можеш да я модифицираш за да върши новите неща.

Та възхищението ми от моя скромност днес се основаваше на две програми, които писах преди време.
Едната е каталогизатор на дискове. Но не просто програма, която прави каталога, а програма, която претърсва целия диск за повтарящи се файлове и ги кара да сочат към едно и също място. Процедурата е бавна, тъй като на въпросния диск има над три милиона файла.
Въпреки това въпросната програма върви вече няколко дни без да е дала грешка и съвестно си върши работата. Няма нужда от наглеждане – всичко работи тип топ.

Второто е малък проект за импортване на коментари от фейсбук в блога. Плъгина го взех на готово, но не работеше. Нормално е при положение, че фейсбук се променя непрекъснато. Модифицирах го според моите си нужди и вече доста по-добре се справя. И отново – макар и брутално програмата върши работа. и я върши добре. смятам, че по-добре от оригиналния плъгин.

Та рекох да се потупам по-гърдите, че онази циганка дето ме хвалеше, забягна в чужбина…