Из живота на един учен

Бай Иван беше учен.
Усещам как в главите ви се прокрадва представа за сериозен човек в бяла престилка с очила и непрекъснато мъкнещ някакви папки насам натам.
Не, не беше точно такъв тип учен.
Може би сега ще се сетите за костюмираните пичове, които ходят по конференции, пишат доклади и печелят проекти от Европейския Съюз.
Не, и такъв учен не беше.
Бай Иван беше истински български Луд Учен.
Сега тука можем да поспорим дали в България съществуват нормални учени, но за него можеше сто процента да се каже, че е истински луд учен.
Естествено на него му беше трудно да поддържа имиджа си на луд учен в тази неблагоприятна среда, но се стараеше. Дори в редките случаи на буря в околността, светкавиците много живописно се струпваха около лабораторията му. А самата му лаборатория приличаше на истинска развалина, макар и да нямаше вид на замък. За сметка на това два пъти беше учавствала като декор за филм на ужасите в категорията “ужасяваща призрачна сграда” и дори веднъж беше печелила приза “най-ужасяващ декор” на академията за ужасяващи ужасии ( съкратено АУУ ).
Като всеки уважаващ себе си луд учен бай Иван си имаше и помощник. Хмм. Добре де по-точно помощничка. Блондинка. Дълго беше търсил бай Иван подходящ за статута му помощник. Но се оказа много сложно да се намери човек с желание за работа като помощник на луд учен. Хората изглеждащи като кръпка до кръпка, предпочитаха да изкарват пари като просяци или клошари, отколкото да се потопят в света на науката. По-нормално изглеждащите хора също избираха по-доходоносна работа. Имаше естествено и идеалисти, но в повечето случаи идеята случайно да унищожат света и най-вече себе си не им пасваше в идеалите и също се отказваха. Поради тази причина бай Иван се спря на Мими. С нищо не обещаваща блондинка, с коефициент на интелигентност изглеждащ като малко над нулата. Беше се пробвала като чалга певица, но поради чести сбивания с завистливте си колежки, се беше отказала и беше решила да пробива в науката.
Та ето го бай Иван, облякал бяла манта, чийто ляв край е с петдесет сантиметра по-къс от десния, обул един ляв ботуш и един десен сандал, сложил си ежедневните очила ( на които едното стъкло липсваше за сметка на другото което приличаше на телескоп) и естествено рошав (деня за сресване на бай Иван беше седмия вторник на всяко тримесечие, което не се падаше точно днеска), който върви весело към лабораторията и си подсвирква погребалния марш.
– Мимееее, къде си бе Мимее. За какво човек си наема помощничка, ако не идва на работа преди него.
– Добро утро господин бай Иван! Кажете.
– Здрасти, Миме. Да са идвали онези от фирмата за ужасяващо оборудване с новите чарколяци?
– Току що се обади агента им. Каза че до час ще са тука.
– Това е добра новина. А да си наглеждала малкия нестронен дивайдер?
– Кое й туй пък?
– Онази джаджа дето заема половин стая и вика цък-бум-тряс всеки половин час.
– Аааа, онова ли? Ми продължава да си вика цък-бум-тряс от време на време.
– Поне едно нещо да е като хората. Добре, Миме, отивай да си гледаш работата, и ме викни като дойдат онези от фирмата с новото оборудване.
– Дано се появят навреме, че в прогнозата пишеше, че времето ще се влошава.
– В такъв случай ми пригови шапката със заземяващия кабел ако излезнат светкавици. (Бай Иван си имаше шапка с гръмоотвод, от която излизаше кабел, който завършваше с метална топка, която се влачеше след него. Не изглеждаше готино, но пък беше безопасно … понякога)
Два часа по-късно на вратата на лабораторията пачна да се вие. (Бай Иван нямаше пари да си вземе истински виещи кучета, а и храната на тези зверове струваше цяло състояние, за това беше приспособил звънеца на вратата с мелодия на ужасяващ кучешки вой която се пускаше през двеста ватова аудиосистема тип домашно кино. Малко хора звъняха втори път. Звучеше много реалистично). Човека от фирмата остави оборудването пред вратата, грабна парите и изчезна по възможно най-бързия начин. Бай Иван и Мими останаха сами с новото оборудване.
– Миме, вземи се престори на малко багерче и помогни да пренесем тези кашони в стаята на дивайдера. С малко късмет днеска ще е хубав ден за българската наука.
И така, тананикайки си весело “Реквиема” бай Иван и Мими внесоха кашоните с новото оборудване и почнаха да го сглобяват към дивайдера.
– Миме, май вече приключваме, я подай онзи кабеляк там. А благодаря. Включваме пък да видим какво ще стане. Супер! Модула за тракане и скърцане почна да трака. Абе какво стана с проблема с интернета? Някой дойде ли да го види?
– Не, май беше изгорял суича и аз се оправих сама.
– Как точно се оправи сама?
– Ами взех суича дето свързваше дивайдера със супер компютъра, адаптирах един от мрежвите кабели дето висяха наоколо и вече си имам интернет. Не се притеснявайте за мен. Аз се оправям някак.
– Ако си прекъснала връзката на дивайдера със суперкомпютъра, а сега сме включили модулите за тракане, тогава кой …
Тук мисълта на бай Иван беше прекъсната от мощна светкавица, която подаде пълна мощност на нестронния дивайдер, който активира всички допълнителни модули и поради липса на връзка със суперкомпютъра, изпрати абсолютно случайни импулси, които нарушиха тъкънта на времето и пространството, което от своя страна предизвика …