Хари Потър или за Момчетата и Мъжете

Споменах, че днеска прочетох това което видях в интернет от Хари Потър и Смъртоносните Светини.
Книжката е много интересна, но също така и малко тъжна. Поне мен ме натъжи.
За себе си съм забелязал, че много лесно се вживявам в това което гледам или чета. И се усещам като че аз съм героят от произведението. Това е и причината да не харесвам сълзливи сериали, тъпи комедии и любовни романи – по никой начин не мога да се асоциирам с героите им и това ме натоварва и ми разваля удоволствието от гледането или от четенето.

Та какво щях да казвам?
А да. Та в книжката има някои моменти които много ме развълнуваха.
Хари, както обикновенно, е раздвоен между задачата която има да свърши със Волдеморт, и приятелите и гаджето си. иска едновременно да свърши всичко и всички те да останат живи и здрави.
В крайна сметка се опитва да поеме вината и отговорността за всичко което се случва върху себе си, и при това продължава да държи да върши задачата си сам. Опитва се да накара всички да го изоставят, защото смята, че само така всички ще са в безопастност.
И тука се замислих колко често правя подобни щуротии. Човек много лесно може да познае кога имам сериозен проблем – тогава се затварям в себе си, отказвам да общувам или излизам с когото и да било и искам да бъда оставен на спокойствие. А всъщност е достатъчно просто да помоля близките ми и хората около мен да ми помогнат. Не боли много, но често не го правя.

И тука се сещам за песничката от Васко да Гама от село Рупча.
Всеки малък мъж мечтае
поне веднъж да е силен и сам
но морето не е
до колене дори на голям.

Всъщност не съм сигурен, че само малките мъже (тоест момчетата) мечтаят да са силни и сами. Мисля, че много от възрастните мъже също го искат. Само че, както детето така и мъжът, не могат да бъдат едновременно и силни и сами. Колкото и да им се иска. Дори и най-силния мъж има нужда от подкрепата на околните. И в този момент се чудя доколко възпитателно действат филми като Супермен, Рамбо и подобните им на децата. Едно момче не трябва да се учи да бъде само.
За всеки от нас могат да бъдат отредени различни роли в различните случаи в живота.
Едната е на участници в една равнопоставена общност.
Другата е на водачи
Третата е на последователи.

За мене лично първата роля е най-трудна.
Но не виждам случай през живота си, когато да съм бил сам, извън всякаква общност и да не съм търсел среда в която да се интегрирам. Понякога съм правил жертви, за да бъда с дадени хора, но винаги съм смятал това за важно.

Второто нещо което ми направи впечатление от книгата, беше готовността да се жертваш за другите, без дори да попиташ дали те имат нужда от това.
Схващам доста добре за какво става дума и имам да кажа малко по въпроса.
Когато правим жертва, още повече когато тадзи жертва е тайна, ние поставяме себе си малко над другите във собствените си очи. Събираме в себе си болка и сълзи, само за да направим близките си по-щастливи. И ако те не забележат нашата жертва и не намерят начин да ни благодарят, това за нас е адът. А околните усещат, че нещо с нас не е наред и това не ги прави по-щастливи. И като резултат ние наказваме себе си, без да направим близките си щастливи. А какво ако споделим? Ако вместо да се крием и да поемаме цялата болка, не ги помолим да я споделят с нас. Нали очакваме да ни обичат и да знаят, че и ние ги обичаме? Ако е така, защо да не бъдем заеднов трудните моменти. Ех …. лесно е да се каже.

Всъщност тука стигам и до третото нещо за което исках да пиша.
Става дума да умеем да изживяваме щастливите моменти в живота си. Живота на всеки от нас е низ от трудности, предизвикателства спънки, върхове, цели и т.н. Може би някои няма да се съгласят с мен, но ако се погледнат честно в очите и те ще видят, че непрекъснато приследват нещо – някаква невидима цел или мечта или нещо друго. Но също така има много щастливи хора по света. Въпреки това. Как се случва това?
За мене лично номерът е да живееш щастливо живота си въпреки трудностите. Да забелязваш хубавите моменти в живота, независимо колко са незначителни. Да обичаш и да позволиш да си обичан днес, а не утре. Да си позволиш да отделиш време за себе си в забързания ден. Да умееш да кажеш “майната им на останалите” и да си гледаш кефа. Защото утре може да няма. И въпреки това да съумяваш да градиш живота си ден след ден, да постигаш целите и мечтите си и да успяваш. И всеки път когато се обърнеш назад да можеш да кажеш “така е добре”.

Всъщност като се замисля горната дълга тирада може да бъде сведена до следното :

Да бъда щастлив означава :
Да приемам миналото каквото е.
Да живея с радост в настоящето.
Да умея да направлявам бъдещето си.

Ако се откажа от “днес” за сметка на “утре”, ще бъда ли утре по-добре отколкото ако не се откажа от “днес” ? Ако не съм 100% сигурен, по добре да не го правя.