… и всечки ние сме актьори.
До вчера не бях осъзнавал колко точно е вярно това.
Какво се случи ли?
Ами говорихме си с Лили за Димо и как приятелката му се притеснявала за него, а той се правел на много уверен че нищо му няма и не му пука. И тогава всъщност се замислих, колко е типично това като поведение.
Мъжете се правят на много уверени и непукис, Жените се правят на големи и сериозни хора, децата показват, че имат нужда от подкрепа, родителите се показват като силни, знаещи и можещи.
Всеки си играе отредената му роля.
И понякога това отстрани изглежда много смешно. Защото понякога ролята фрапиращо не отговаря на истината.
И имам усещането, сякаш сме в нечий сън или театър и играем ролите си и колкото повече ролите ни не съответстват на характера ни, толкова повече публиката се залива от смях и се кефи.
И сега се чудя. Да стана ли и да цапардосам някой от публиката (или най добрережисьора) или да продължавам да си играя ролята и да се правя, че не ми пука.
бих искала да видя как ще го цапардосаш 🙂
освен това не си ли се замислял че всъщност всеки сам си е режисьор?
Ami ne, ne e.
Mojesh da improvizirash tuk tam. Ako si po-borbena natura mojesh da precakash malko scenata, no njakak si vypreki vsichko e kofti.
е проблемите се получават когато се сблъскта няколко режисьора… 🙂