Както е известно аз ще живея поне 30768 години.
Та вчера имах интересен разговор по този въпрос и ми обясниха, че това било страх от смъртта. Предполагам, че е така. Лично аз смятам, че това си е съвсем в реда на нещата. А живота е хубав.
Но напоследък имам някои интересни размисли по въпроса и реших да ги споделя. А именно какво представлява смъртта от философска гледна точка. Първата ми идея беше, че смъртта е цената която плащаме за живота. На мене лично ми звучи много логично. Живееш по някакъв начин и накрая умираш и разни по дребни нещица изяждат тялото ти. Също като бройлерите в птицефермите. Каквото и да разправят човека си е просто животно.
В последно време обаче се чудя дали не е точно обратното – живота да е цената която плащаме за смъртта. Според християнската религия би трябвало да е нещо такова – те твърдят, че след смъртта започва вечния живот. Обаче ако беше така, би следвало светът да е пълен със самоубийци. Хм, като се замисля може би всички тези армии и войни са просто модерен начин за самоубийство. И може би в такъв случай съм далече от истината.
Та случвало ли ви се е, да имате момент в който да ви е напълно безразлично дали ще живеете или ще умрете?
Аз съм имал един два такива случая. Самото преживяване е на някакво абсолютно спокойствие – не ти пука за нищо и всичко което ти се е струвало до момента важно си изглежда несъществено. Това усещане продължава няколко минути и след това съм толкова уплашен колкото не изглежда, че мога да бъда. Има за какво – то си е малко като шок – виж ти как можело да мисля в някой момент. А принципно аз съм много далече от такива неща. Предполагам, че за това се шокирам толкова като ми се случат.
Интересно….
По-скоро, ако можем да си отговорим на въпроса “защо живеем и откъде идва живота?”, може би ще е ясно и защо умираме. Защото двете са доста свързани 😉
Значи според християнството, самоубийството е смъртен грях. Животът е дар от Бога. Той ни е даден, не ни принадлежи (ние сме само един вид настоятели на това, което Бог ни е дал) и не сме ние тези, които решаваме дали да приключим с него или не. Иначе има логика в това, хората да се самоубиваха 😉
Войните пък, са резултат от човешката ни греховност (основно от прекомерното ни желание да притежаваме повече), а не резултат от това, че хората желаят да се самоубиват. (което разбира се не пречи да има и такива случаи – хора, отиващи на война, защото не им се живее)
Не си съвсем прав Тошко – няма моменти, в които ти е безразлично дали ще живееш или ще умреш. Просто има моменти, в които не ти остава време да мислиш дали ще живееш или ще умреш – имаш време само да реагираш. След това, правейки си “разбор” на ситуацията осъзнаваш, че във въпросния момент не си мислел за нищо – бил си с абсолютно чисто и ясно съзнание и едва ли не си реагирал механично.
Е, след това по време на “разбора” адреналиновия шок си казва думата…
Хм, всъщност донякъде точно това се случва. Когато си го мислех това нещо се замислих, че ако в такива моменти тялото ми не реагира по навик, така че да се съхрани, просто аз в този момент не бих реагирал съзнателно. Но не е въпрос до време – когато ми се е случвало съм имал достатъчно време – или съм бил вкъщи или по път от точка А до точко Б. Но никога ситуацията не е била критична, а точно обратното.
Ще дивачим ли с вас довечера?
Много може да се говори за смъртта. И за нашето отношение към нея. Всеки си има свои собствени вярвания и път в живота и смъртта.